Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

В хола се бореха мъж и жена. Мъжът беше едър и силен. Прозорците бяха отворени и той дърпаше съпротивляващото се женско тяло към тях. Дънстън затискаше с една ръка устата на Пола, а с другата бе обхванал и двете й ръце към тялото. Малката масичка бе съборена и порцеланова фигура лежеше на парчета върху килима. Тишината на цялата сцена усилваше нейната злокобност. Генералът не се забави. Скочи напред и с полуизтрит рефлекс от времето на военните тренировки замахна с дясната си ръка и стовари юмрука си върху дясната страна от лицето на мъжа, като не улучи за сантиметри жизнения пункт от шията му. Ако ударът би попаднал на място, би го убил. Но тежестта му бе достатъчна.

Хватката на Дънстън се отпусна. За миг той политна, заслепен от болката в лицевата кост. През замъгления му поглед се мярнаха очертанията на друга мъжка фигура. Той улови Пола за ръцете и я тласна с все сила върху генерала. Чу бездиханния й вик, докато тичаше към вратата. Главата му бучеше, а по бузата му се стичаше тънка струйка кръв. Изтрополя по коридора, паникьосан от тази внезапна намеса. На по-долния етаж намери спасение отново през задното стълбище. Залепи носната кърпа върху лицето си и се понесе към изхода. Знаеше какво би станало, ако се вдигнеше тревога в хотела. Всичко пропадна само за няколко минути.

Беше влязъл в апартамента, бърборейки приятелски, като започна с някакви празни приказки за посрещане на Фишер. Тя беше сама и не подозираше нищо. Когато той отвори прозорците и започна да хвали изгледа, тя също се доближи до него. Той я бе нападнал усмихнат и забеляза по израза на лицето й, че тя мисли за някакво сексуално насилие. Когато я улови, нейното впечатление все още бе такова. Беше изкрещяла „не“ и бе опитала да се измъкне, докато той затискаше устата й и приглуши втория вик. Притисна ръцете й към тялото и я за-дърпа по пода. Прозорците зееха само на няколко метра от тях. Не смееше да я удари, та да загуби съзнание, защото нараняването щеше да остави следи, които биха доказали, че не се касае за самоубийство. Но те не успяха да достигнат прозореца…

Вън от хотела Дънстън се строполи в едно такси. Нервите му бяха зле раздрусани. Не успя да я домъкне до прозореца преди намесата на другия. Беше възможно Пола Стенли да не бе осъзнала неговото намерение да я хвърли вън. Вероятно тя все още мислеше, че нападението му цели изнасилване. В началото на борбата, преди да прилепи ръцете й към тялото, той бе опипал гърдите й.

Пристигна в хотела и изтича право в стаята си. В банята изследва лицето си. Върху лицевата му ябълка имаше около пет сантиметра дълго разцепване на кожата. Това беше адски силен удар. Намери бутилка коняк и напълни устата си. Провал! В най-добрия случай можеше да очаква тя да го обвини в сексуално насилие, а в по-лошия — в опит за убийство, ако бе разбрала връзката с отварянето на прозорците. На пътя към прозореца имаше канапе — може да е допускала, че я дърпа към него. Облегна се на масата и си пое въздух. Толкова с парите! Сега нямаше никакви шансове повече. Не му оставаше нищо друго, освен да се маха оттук, по дяволите! Взе куфара си и го постави върху леглото. Когато започна да опакова дрехите си, телефонът зазвъня. Той се поколеба. Винаги можеше да отрече всичко — нямаше никакви свидетели. Кой не знаеше, че жените са склонни да твърдят подобни неща. Обвиняваният можеше винаги да извърти работата като проява на истерия или самоизтъкване… Телефонът продължаваше да звъни и той вдигна рязко слушалката.

— Слава богу! — чу той гласа на Фишер. — Къде ли не те търсих. Я ми кажи, как прекарваш предобедите си?

— Разглеждах забележителности. — Дънстън се чудеше откъде да намери лейкопласт за раната си. Този човек му беше нанесъл истински професионален удар от карате. — Какво става? — Не че се интересуваше много, но трябваше да каже нещо на Фишер.

— Много нещо. Слушай, ще ми бъде необходима твоята помощ. Зная къде е Солницата и ще я извадим днес с принцесата, но се появиха някои усложнения.

— О! — Всички зъби от дясната страна го боляха. — Какво се е случило?

— Генералът. Той е заедно с Пола. Когато отидем за съкровището, той ще чака там. Никак не желая тя да бъде наранена, ако се получи някаква бъркотия. Искам да дойдеш и ти.

— Къде е Солницата? — Мислите на Дънстън летяха далеч от разговора. Видя отново смътните очертания на мъжката фигура, този, който му нанесе майсторски удар. Това беше замахване на убиец, насочено към шията му. Бе придобил впечатление за висок човек с бяла коса, сега си спомняше добре. Бяла коса. — Боже! — промълви той тихо, за да не чуе Фишер. Ето кой спаси Пола Стенли. Разбира се, криел се е в апартамента… — Та къде е съкровището? — повтори той.