Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

— Да ти се доверя? Никога не си искал да си възвърнеш това съкровище. Беше против от самото начало. Защо да ти се доверявам? То няма нищо общо с теб.

— Обхваната си от налудничава идея за това съкровище. Добре знаеш с какви рискове е свързано намирането му. Нищо не може да бъде така ценно, та да успее да компенсира разрухата и позора за всички нас. Хайнрих не можеше да ти се противопоставя, да е милостив Бог с него, приживе беше като мъртвец. Аз обаче не се боя от теб, мамо. Обичам те, но не ме е страх от теб. Солницата не е твоя собственост. Тя принадлежи на рода. Започна да търсиш тази вещ въпреки моя съвет, но няма да ти позволя да приключиш това дело сама. Доведох мисис Стенли тук, защото се нуждаеше от помош. Обещах също да й съобщя, когато съкровището бъде намерено, и ще удържа това обещание. Ако то наистина е укрито в апартамента „Луи XV“, това ще стане много по-лесно.

— Ясно — принцесата се дръпна от него. — Искаш да играеш ролята на благородник, на блестящ рицар! В такава светлина се виждаш, нали? Човек на честта, добрият германец? Почакай малко, глупако. Почакай, докато истината излезе наяве, както сигурно ще стане, и тази жена ще бъде свидетел! Няма да ти стигнат парите, за да откупиш мълчанието й!

— Не вярвам да е необходимо — отвърна спокойно синът й. — Нямаше да говориш така, ако се бе срещнала с нея. Тя обеща да ни я върне, ако се окаже, че има законни права върху нея, а сигурно ги има, знаем това много добре и ти, и аз. Няма да търпя да гледам как я мамиш. Кога пристига Фишер?

— Повече нищо няма да ти кажа! — Очите й горяха от гняв. — Нищо! Махай се от стаята ми!

— Много добре.

Тя му обърна гръб, а след това вратата хлопна зад нея. Това беше първата им свада и тя я раздруса. Разчиташе на синовните му чувства и навика да се подчинява на волята й. От смъртта на Хайнрих той се бе променил. Винаги досега се бе проявявал като зрял, сериозен човек. Сега имаше вече собствена линия, не се съобразяваше с нейните желания. Той си бе изработил различен от Хайнрих характер, така страшен по свой собствен начин, както и нейният. За момент тя се замисли, вълнувана от смесени чувства на гняв и гордост — не напразно той беше неин син. Но къде се мотаеше този Дънстън? Какво правеше? Съществуваше постоянна вероятност той да се откаже от техния договор и да реши да загуби парите. Но по нейна преценка това не можеше да се случи — той беше хладнокръвен и безскрупулен, а най-важното — изключително алчен. За предложената от нея сума той би поел риска. Тя нямаше какво повече да прави, нямаше никакъв отдушник за нетърпението й. Оставаше й само да чака.

Пола тъкмо се приготвяше да слезе за обяд, когато чу почукване на вратата. Момичетата бяха почистили спалнята и бяха донесли в хола големи вази с жълти и бели рози. Тя беше много изморена, та да разглежда апартамента, когато пристигна тук предишната вечер. Сутринта обиколи красивата малка, обкована с ламперия стая. Разгледа гравирания бронзов часовник над камината и бронзовите свещници от XVIII век. Това беше тиха, слънчева стая, потопена в смесица от есенни, нежни цветове, сред които доминираше мекият меден оттенък на дървото, облицоващо стените. Изработката и фигурите по него бяха дело на изкусен майстор резбар. Никога не бе предполагала, че може да се намери така хармонично устроен апартамент дори и в хотел като „Риц“. Тук властвуваше атмосфера на усамотение и мир, която й напомняше английската провинция. И ето че последният човек, който бе ползвал тази обстановка, беше братът на Филип фон Хесел. Напуснал тази идилична стая, той бе отишъл да свърши с живота си.

Пола чу първото почукване и когато то се повтори, отвори вратата.

— Добър ден, мисис Стенли.

— О, здравейте, мистър Дънстън.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но исках да разменим само две думи. Мога ли да вляза за малко?

Пола разтвори вратата и застана отстрани.

— Да, разбира се.

Генералът все още лежеше, когато чу вика. Той дойде откъм притворения прозорец и се извиси над уличното бучене. Бронзарт бързо се надигна. Чу се и втори писък, но много по-слаб и спря, сякаш нещо го бе потиснало. Генералът скочи и погледна през прозореца навън. Прозорците на апартамента „Луи XV“ бяха отворени. Чу се изтрополяване и шум от счупен върху пода порцелан. Инстинктът му го тласкаше. Приглушеният вик беше женски. Счупването на вещ говореше за някакво насилие. Блъсна вратата и с няколко бързи стъпки достигна апартамента. От двадесет и пет години той носеше ключ на часовниковата си верижка. Постави го в ключалката и отвори вратата.