Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

— Чистачка? — В мозъка на Фишер се вряза само този факт. Каквото и да се е случило, то не бе с Пола. — Слушайте, а къде е мисис Стенли?

— Тя ни напусна, мосю. — Управителят му обърна нетърпеливо гръб. — Снощи напусна хотела. Толкова мога да ви кажа. А сега, мосю, моля… извинете ме!

Фишер видя как двама души изнасят от банята безжизненото тяло в синя ленена рокля и смачкана бяла престилка. Мярна му се люшкаща се глава и почерняло лице с ужасно изпъкнали очни ябълки. В миг му се до-повръща. Ударена от електрически ток, когато почиствала банята? Обърна се и полетя по стълбите надолу. Едва дишаше, когато спря пред рецепцията.

— Мисис Стенли е напуснала снощи. Каза ли къде отива?

— Не, мосю. Просто си отиде.

— Но сигурно ви е предала някакво съобщение за мен?

— Не мисля. Един момент, да проверя… Не, нищо, мосю.

— Не вярвам. Все трябва да е оставила някаква бележка. Какво каза? Защо напусна?

— Не мога да ви помогна. С нея беше един господин. Дойдоха, събраха багажа й, тя си плати сметката и заминаха. Съжалявам, но това е всичко, което зная.

— Господин? — повтори Фишер. — С нея имаше и мъж?

— Да, мосю.

— Разбирам. Благодаря. О, почакайте, с такси ли заминаха? Дали портиерът няма да знае накъде са отишли?

— Може да го попитате. Възможно е да е запомнил нещо.

Но човекът само поклати глава. Фишер му беше дал десет франка.

— Не бяха с такси, мосю. Мисис Стенли и джентълменът поеха с голям мерцедес. Аз пренесох само багажа и тръгнаха. Съжалявам.

— Няма нищо.

Фишер се обърна и влезе в хотела. Едва можеше да повярва. Пола бе заминала с мъж, без да остави някаква бележка за него, нищо. Просто напуснала хотела, а също така и неговия живот. Това не бе възможно. Реши да се обърне отново към администратора и да го помоли пак да провери няма ли писмо за него, когато изведнъж се досети, че може да има нещо в стаята му. Изтича бързо горе — и тук нямаше нищо. Пътната му чанта беше върху леглото. Нямаше никъде никакъв плик. Беше си отишла. Сега вече му прилоша. Притисна юмруци към корема си, където усети остра, присвиваща болка. Това беше истинска физическа болка, ответна реакция от страна на тялото му по отношение на вулкана, бушуващ в главата му. Беше я загубил. Някой друг беше дошъл и беше я отнесъл, някой, когото тя никога не бе споменавала, някой достатъчно близък, за да пристигне с кола и я отнесе заедно с багажа й.

Но същата вечер те бяха разговаряли по телефона. Тя беше мила и нежна, бе проявила търпение към неговата ревност. Ревнуваше я от Дънстън… Дънстън! Той грабна телефона и го потърси. Изтече доста време, докато му съобщят, че е излязъл. Фишер изруга и остави слушалката. Изправи се бавно и влезе в банята, изми лицето си и се погледна в огледалото. Беше разстроен и посърнал.

— Клети глупако — изрече гласно той. — Бедни тъпако, нека това ти послужи за урок!

Тази сутрин беше купил гривна за нея — златна, с дребни сапфири и диаманти между отделните звена на верижката. Беше оглеждал и пръстени, но нямаше кураж да й поднесе един, когато се срещнат. Беше готов да разопакова кутията и да хвърли гривната на улицата или да я подари на камериерката, когато изведнъж спря и се люшна назад от блесналата като мълния в главата му мисъл. Генералът! С него е заминала. Бяха се намерили. И доколкото му бе известно, те бяха отишли там, където лежеше съкровището на Пьоленберг.

— Мамо — говореше Филип фон Хесел, — мамо, къде е съкровището? Аз имам право да зная!

— Нямаш никакво право! Как си посмял да вземеш тази жена и да я доведеш тук? Полудял ли си? — Той никога не бе виждал майка си така побесняла. Беше побеляла от гняв. Обградените й с жълто зеници се разшириха така, че станаха съвсем черни. Стоеше изправена по средата на хола, препълнен с червени рози, и крещеше. За първи път в живота си Филип виждаше майка си да губи контрол над себе си. — Кретен! Ти се мъчеше да се набъркаш от самото начало. Сега ти настани дъщерята на Бронзарт на единственото място в света… О, боже мой! Не съм очаквала такова нещо от теб!

— Къде е Солницата? — повтори той. — Фишер ти е казал. Къде е?

— Наистина ли настояваш толкова много да знаеш? — изръмжа като някое животно тя, приближи се до него и вдигна ръка, готова сякаш да го удари. — Настояваш да знаеш къде е? Много добре, ще ти кажа. Намира се в апартамента! Скрита е в апартамента, където си настанил нея! Разбираш ли сега какво си направил?

— Трябваше да ми го кажеш по-рано. Трябваше да ми имаш доверие.