Ивлин Антъни - Наследството на Пьоленберг

— Аз съм — чу гласа на Фишер тя. — Не казвай нищо, само слушай. Той е при теб, нали?

— Да. Откъде знаеш?

— Това няма значение. Пристигам след няколко минути. Каза ли ти той къде е съкровището?

— Не. Защо не ме оставиш на мира? Не искам да те видя.

— Стигнал съм до същия извод от начина, по който ме напусна. Сега обаче не става дума за мен. Солницата е в твоя апартамент. Идвам при теб с един дърводелец и принцеса Фон Хесел, така че по-добре е той да изчезне оттам. Мисля, че те предупредих.

— Благодаря ти. — Пола погледна към баща си, заслушан в репликите й, изпънат прав като струна, без да разбира нещо от чутото. — Благодаря, че ми съобщаваш. Съжалявам за това, което се случи.

— Не го мисли. — Гласът му звучеше отсечено. — Винаги съм знаел, че ако се наложи да избираш между двама ни, ще предпочетеш него. — Линията щракна, когато той затвори телефона.

— Идват — обърна се Пола към баща си. — Татко, трябва да се махнеш оттук!

— Съкровището е в тази стая. Донесъл съм инструменти, с помощта на които да го извадя, но сега няма време. Кой ти каза, че пристигат?

— Детективът. Той се досетил, че ти си при мен. Даде ми време да те предупредя. Моля те, целуни ме за довиждане и тръгвай още сега. Чакай, чакай… Къде мога да те намеря?

— Не би могла.

— Но ти няма да изчезнеш. Искаш да ме оставиш и да изчезнеш?

Той се наведе и я целуна.

— Съкровището, то е от значение сега. Скоро сама ще видиш своето наследство. И то е твое. Доказателствата са заедно с него.

Той се обърна и излезе. Пола се поколеба, борейки се с импулса да се отпусне в сълзи като изоставено дете. После изтича навън и се огледа — коридорът беше празен.

След минута й се обадиха от рецепцията, че принц Филип фон Хесел е на път към нея.

— Вие сте плакали — каза той, като затвори вратата. Тя бе очаквала да види заедно с него майка му и Фишер и се изненада, че е сам.

— Какво се е случило? — продължи той.

— Нищо, съвсем добре съм. Мислех, че и другите са с вас.

— Кои други? Дойдох да видя как сте и да ви поканя за вечеря.

— Майка ви и Ерик Фишер. Солницата е тук, укрита някъде в този апартамент. Те идват, за да я вземат. Когато почукахте, помислих, че са те.

— Тя не ми съобщи — каза замислено Филип. — Не ми спомена ни дума. Явно, много добре е, че аз съм тук. Ако наистина познавам майка си, мисис Стенли, — ще имате нужда от съюзник. Ще ги дочакаме заедно. Това ли бе причината да плачете?

— Не. Нещо съвсем друго. Може ли да ми дадете цигара?

— Разбира се — и гой й поднесе кутията и запалката си. Лицето му беше мрачно. Нехарактерно за него, той докосна ръката й. — Не питам какво ви е разтревожило, но след като завършим всичко това, може би ще се съгласите да отидем някъде и да поговорим?

— Не знам. Не ми е ясно какво предстои да става, но имам желание да се махна!

— Не тъкмо сега. Стигнахте вече до самия край. Ще видите Солницата и сама ще прецените колко струва. Знайте, че съм тук като ваш приятел.

— Да, вярвам ви. А, чувам ги… това бе отваряне на врата.

Първа влезе в хола Маргарет фон Хесел. Като видя Пола и сина си, тя се спря и заговори през рамо:

— Мистър Фишер, какво правят тези хора тук?

Той влезе, следван от човек в работен комбинезон с кутия инструменти в ръка. Фишер погледна най-напред към Пола, а после подозрително и към принц Филип, който се бе придвижил близо до нея. Бяха допрени странично един до друг.

— Мисис Стенли? — прозвуча гласът на принцесата, остър и заповеден. — Ще бъдете ли така добра да напуснете? Това не засяга вас. А ти — тя отправи святкащ поглед към сина си — би направил добре да придружиш дамата.

— Мисис Стенли остава — произнесе спокойно Филип, — аз също.

Чу се шум и в стаята нахлу Дънстън с дясната си ръка в джоба на сакото. Продълговато парче лейкопласт покриваше бузата му. Пола ахна и отстъпи назад. Той й отправи нахален поглед и се усмихна, а след това се обърна към Фишер.

— Струва ми се, трябва да се убедим, че тук не присъствува никой друг.

Преди Фишер да отговори, той отвори вратата на спалнята и влезе. Когато се върна оттам, отново се вгледа в Пола. Искаше да й каже с очи: кажеш ли една дума за случилото се, пускам копоите след него. Тя се обърна, отвратена от циничното му хилене. Споменът за ръцете му върху нея, за мръсната му хватка върху устата й, за коляното му, блъскащо я отзад, я накара да потрепери. Той бе разпознал баща й. Беше разбрал, че тя не може да му стори нищо, че даже с Фишер до себе си тя не би посмяла да го обвини. Сега той се отправяше към прозорците. Дръпна дългите завеси настрани, за да види не е ли скрит някой там.