Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Маймуните крещяха в короните на дърветата. Бен се пробуди, не помръдна, но тя усети как се възбужда и мускулите му се напрягат.

Прокара нежно ръка по гърба му и го прегърна през врата. Също така нежно той започна да се движи вътре в нея. Джилиън затвори очи, опитвайки се да отдалечи деня още малко.

След като свършиха, той си отдъхна за малко и каза:

— Трябва да тръгваме. Кейтс сигурно е пренощувал отвъд терасата, предоставяйки ни няколко часа на разположение, но нямаме време за губене. — Откъсна се от нея, седна и прокара ръка през разрошената си коса. О, Боже, така му се искаше да останат тук поне една седмица и само да ядат, да спят и да правят любов.

Джилиън отвори очи и се сблъска с реалността. Рик беше мъртъв, но нямаше връщане назад. Животът продължаваше неумолимия си ход, двамата с Бен бяха живи и се намираха в голяма опасност. В едно потайно кътче на сърцето си винаги щеше да тъжи за Рик. Така че затвори спомените си в това потайно кътче и седна, готова за действия.

Или може би не беше съвсем готова. Начаса прецени ситуацията и заяви:

— Трябва да се окъпя.

Той се ухили, както си лежеше и обуваше гащите и панталоните си.

— И двамата трябва да се окъпем, но това не ни е най-спешната работа.

— Аз не мога да чакам — измърмори тя и отвратено сбърчи нос, когато започна да се облича. — Цялата лепна. Защо не изчака, докато се върнем в Манаус? Там поне има бани и душове.

Той я погледна с невярващ поглед.

— Ти шегуваш ли се? Чаках толкова дълго, че вече получих халюцинации. Мразя въздържанието: то вреди на здравето. — Изведнъж лицето му стана много сериозно, той обхвана брадичката й в шепа и я принуди да го погледне в очите. — Добре ли си? Снощи съвсем забравих за рамото ти.

— Нищо ми няма. — Тя му го показа и кисело добави: — Имам болки и охлузвания, но те са на друго място.

Веждите му бавно се вдигнаха.

— Имаш ли нужда от масаж?

— Никакви масажи, докато не се окъпя.

— По дяволите! — Ужасеният поглед, който й хвърли, оказваше, че приема много сериозно настойчивото й искане. — Ако намерим някой подходящ поток, ще се окъпем. Или пък ще се съблечем и ще постоим под дъжда. Става ли?

Тя обу ботушите си.

— Все ще е по-добре от нищо.

Закусиха набързо с разтворена във вода овесена каша и кафе и след пет минути Бен вече бе прибрал палатката и хранителните запаси в раницата. През цялото време внимаваше Джилиън да не забележи диаманта.

О, Господи, чувстваше се великолепно. Прекараната с Джилиън нощ бе надхвърлила и най-смелите му представа. Тялото му беше отпочинало, заситено и подмладено; можеше да превземе света. Имаше желание да я притежава и да я закриля. Вече беше негова: никога нямаше да я остави да си отиде.

Поеха по друг път към реката, не по маршрута, по който бяха дошли; на идване трябваше да следват наставленията и ориентирите от картата, сега не само че беше опасно да се връщат по същата пътека, но и Бен смяташе, че могат да се придвижат по-бързо напряко през джунглата и да съкратят прехода поне с един ден. Трябваше на всяка цена да стигнат до лодките преди Кейтс да им е пресякъл пътя. Изобщо не се съмняваше, че ги преследват: Джилиън станала свидетел на две убийства, а Кейтс го бе видял с диаманта. Да, глутницата беше подире им, не се знаеше само на какво разстояние.

Той използваше мачетето, колкото се може по-малко, защото не искаше да оставя ясни дири. Някой индианец лесно би могъл да ги проследи, но Кейтс и Дутра не бяха толкова опитни. Нямаше смисъл да им помага, сечейки всеки храст, който им се изпречи на пътя.

Прекосиха няколко поточета, но те бяха прекалено плитки и кални, за да могат да се окъпят в тях. Ежедневните гръмотевици тътнеха някъде в далечината, но този ден бурята ги отмина, както понякога се случваше. Бен погледна към Джилиън и забеляза онзи упорит израз на лицето й, който сякаш му казваше, че тя няма никакво намерение да промени решението си, макар че не той беше виновен, задето бурята ги е подминала.

— По-добре е да се окъпем късно следобед — рече той. — Нямаме други дрехи, така че ще можем да ги оперем и те ще изсъхнат до сутринта.

— Държиш се така, като че ли ти мрънкам и натяквам на всяка крачка.

— Правиш го, но мълчаливо.

Тя го изгледа продължително.

— Реша ли да мрънкам, бъди сигурен, че няма да го правя мълчаливо.

Той въздъхна.

— Предполагам.

Стана му смешно, като си представи сърдитата, мърмореща Джилиън. И двамата не си мереха приказките много-много, така че словесният им дуел вероятно щеше да бъде много забавен. Обаче перспективата, че няма да се любят довечера изобщо не го радваше, а той изобщо не се съмняваше, че тя ще кръстоса ръце и няма да му разреши да я докосне, ако не получи банята си. Защо, по дяволите, жените бяха толкова придирчиви? Чистотата си беше хубаво нещо, но, за Бога, в момента се намираха в най-гъстата джунгла. Беше им простено да са потни и прашни.