Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

— Имаш ли някакъв бонбон? — попита тя през рамо.

— Не, но съм запазил малко сварен ориз.

— Можеш ли да го напипаш?

Той успя и й подаде вързопчето, в което беше. Тя пъхна ръка в него, взе цяла шепа и го направи на топка. Върна му вързопчето.

— Благодаря.

Започна да дъвче студения ориз. Не беше много вкусен, но беше храна, а тялото й се нуждаеше от въглехидрати.

Зад нея Бен направи същото. Не можеше да се кажат много хубави неща за студен варен ориз, но поне се слепваше добре и можеше лесно да се яде в движение.

Фенерчето й улови блясъка на жълти очи и тя замръзна на място, косата й настръхна.

— Спокойно — промърмори Бен, като извади пистолета си и свали предпазителя. — Това е коати. Не е много опасен, но има дълги нокти. Да не го предизвикваме.

Тя освети животното с дълга муцуна и опашка на ивици като на миеща се мечка.

— Мислех, че живеят по дърветата.

— Обикновено е така. Не знам какво прави това приятелче тука. Хайде, изчезвай! — Бен вдигна камък и го запрати към животинчето. То се дръпна назад, но продължи да стои посред терасата. Бен хвърли още един камък и го перна по лапичката. — Офейквай!

Животното си стоеше на пътя, объркано от ярката светлина, която влизаше в очите му. Бен въздъхна и вдигна по-голям камък.

— Хич не ми се иска да те наранявам, малчо, но трябва да се махнеш!

Третият камък го удари в задната част на гърба и животинката нададе пронизителен писък от болка и учудване. Бързо се претърколи през ръба на терасата и изчезна от погледа им. Чуха как пращят клонки, което им подсказа, че на това място скалата под тях не беше толкова отвесна.

Те забързаха нататък с облекчение. Джилиън си мислеше какво ли би станало, ако се бяха сблъскали с ягуар или оцелот на същото място. Кой ли щеше да отстъпи тогава?

Терасата като че нямаше край. Денят й беше пълен със събития, за които не искаше да мисли, а сега се случваше и друго. Не искаше да си мисли колко им остава да вървят, нито колко са изминали. Всичко, което трябваше да прави, беше да продължи да върви и когато дойдеше времето, терасата щеше да свърши, както и този безкраен ден.

Присъствието на Бен зад гърба й беше солидно като стена. Тя продължи да върви. Знаеше, че бяха прекарали часове на терасата, когато я пресичаха за първи път, но тогава бяха изчакали бурята, а и бяха забавени от смъртта на Мартим и инцидента с Рик, както и от нейната контузия. Сега рамото й леко се обаждаше от време на време, но през седмицата, която беше минала, беше заздравяло. Беше по-силна и се движеха по-бързо. Не оставаше още много.

Така се бе съсредоточила в себе си, че дори не забеляза кога терасата свърши. Край тях отново се простираше джунглата.

Бен спря автоматизираните й движения, като плъзна голямата си ръка под косата й и нежно разтри основата на врата й.

— Успяхме — каза тихичко той. — Всичко ще бъде наред. Ще намеря място, където да спим тази нощ.

— Откъде се сдоби с раницата и провизиите? — слисано запита Джилиън, сочейки към палатката, която Бен чевръсто разпъваше.

— Това е багажът на Мартим — отвърна той. — Измъкнах го от лагера, веднага след като открихме града. Стори ми се разумно да прибягна към тази мярка и ето, че излязох прав. Ако не се бе случило нищо, нямаше да имаме нужда от него. Скрих раницата в гъсталака до входа на тунела, тъй като предполагах, че ако ми се наложи да си плюя на петите, с тежкия товар на гърба няма да мога да офейкам бързо.

Малката палатка й се виждаше като седмото небе — сигурно място, където можеше да се отпусне и да си отдъхне за първи път през този кошмарен ден. Мисълта, че ще прекарат нощта на открито, я хвърляше в ужас. Когато разбра, че Бен е успял да измъкне една от палатките, главата й се замая от щастие.

— Гладна ли си? — попита я той. — Не бих искал да паля огън, но може да хапнем нещо сухо.

— Не, изобщо не изпитвам глад. — Топката ориз и напрежението бяха секнали апетита й. Беше много жадна, но щом спряха, първата й работа беше да се напие с вода.

Тя светеше с фенерчето, докато Бен привършваше с опъването на палатката. Беше я разположил под един скален навес, който щеше да им служи за прикритие, а сега сечеше лиани и палмови листа, с които да я замаскира от другата страна.

— След вас, госпожо — учтиво рече той и й посочи входа. Тя с облекчение изпълзя вътре; той я последва и дръпна ципа, оставяйки джунглата отвън.

— Разполагай се удобно, скъпа. Не трябва да злоупотребяваме с фенерчето.