Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Тя тичаше, а сърцето й биеше силно в гърдите й, ушите й бучаха, а празните каменни стени се мяркаха край нея, без да се променят. Чувстваше се така, сякаш се намираше в безкраен лабиринт.

О, господи! Рик. Бен. Отчаянието почти я парализираше.

Бен се блъсна в Пепе и почти го простреля, преди да го разпознае в дълбокия здрач преди зазоряване.

— Сеньората — изсъска той, като улови малкия индианец за рамото. — Какво стана с нея?

— Избяга — каза любезно Пепе. — В дългата черна дупка.

— Ти си добро момче. Тръгвам подире й. Погрижи се за себе си, Пепе.

Пепе кимна.

— Ще почакаме, сеньор. Когато лошите си отидат, ще се махнем оттук и ще се върнем в Манаус. Ти трябва да намериш сеньората.

— Ще я намеря — каза мрачно Бен и се запъти към тунела. Знаеше че Кейтс продължава да е след него, а Дутра е още в лагера и се смее, като стреля по всяко въображаемо движение около себе си. Бен насочи цялото си внимание върху това да намери Джилиън.

Дробовете на Джилиън горяха, а гръдният й кош направо щеше да експлодира, когато най-накрая се измъкна от тунела. Стовари се върху огромната морена, която криеше входа, като едвам си поемаше дъх. Уплашените от стремителното й появяване птици се вдигнаха към небето, като тревожно записукаха.

Зората започваше да изгрява, първите й лъчи вече пробиваха листата. По-нависоко щеше да е по-светло, но долу, до земята цареше постоянен полуздрач. Тя използва фенерчето си, за да заобиколи морената и да излезе на открито. Дишаше много тежко и не можеше да прецени дали някой не я преследва. Но сигурно беше така. Бързо трябваше да намери място, където да се скрие, защото не й бе останал дъх, за да продължи. Като пренебрегна опасностите, които можеха да се крият там, тя пропълзя между листата и се отпусна напълно, изтощена от умора.

— Да се продъниш в ада, дано! Какво искаш да кажеш с това измъкнаха се? — Кейтс крещеше пронизително. — Луис е взел проклетия диамант. Може да е навсякъде из това идиотско място! Но сигурно вече е тръгнал към Манаус, като ни се надсмива на всяка стъпка!

— Мога да го хвана — каза Дутра, като наведе малката си глава подобно на бик преди атака. Злобните му очички блестяха с червеникав пламък.

— О, да — подигра го Кейтс. — Сигурно ни чака да излезем от другата страна на тунела, за да може лесно да ни пипне. Тук сме като в капан, по дяволите… Не, чакай! Шърууд каза, че имало друг тунел. Намерили го в храма. Можем да излезем оттам.

— Да — отвърна Дутра и зловещата усмивка, при която лъсваха вълчите му резци, се появи отново.

Кейтс огледа недоволно лагера.

— Всичко, което трябваше да направиш, беше да ги застреляш, когато излизат от палатките си, но ти и това провали. Застрелял си само двама. Знаеш ли колко души ще трябва сега да преследваме?

Дутра сви рамене, след това вдигна пистолета си и хладнокръвно изпрати един куршум в челото на Кейтс. Той бавно се смъкна надолу, като краката му за секунда приритаха, преди да застинат завинаги.

— Копеле — каза Дутра и заплю тялото на Кейтс. — Ще намеря Луис по-бързо без тебе.

Без да обръща внимание на трите трупа, все едно, че въобще ги нямаше там, Дутра спокойно започна да събира екипировката си. Беше оставил Луис да се разпорежда доста дълго, но времето на изчакване приключи. Сега щеше да преследва копелето, да го убие и да му вземе камъка, а след това щеше да се позабавлява с жената, преди да убие и нея. Кейтс беше глупак да си мисли, че ще може да нарежда на Дутра какво да прави, а и Луис ще получи същия урок. Луис си мислеше, че той не познава джунглата, но щеше да открие, че не е така. Дутра щеше да го проследи като животно и нямаше да може да му избяга, защото знаеше къде ще отиде копелето. Всичко, което трябваше да направи, беше да пристигне пръв и да го чака.

Бен изскочи от тунела, като увитият в кърпата диамант беше тикнат на сигурно място в ризата му, а в ръката си държеше пистолета. Беше преживял истински кошмар, който не искаше никога да се повтори. Беше преминал през тунела в пълна тъмнина, защото бе изпуснал фенерчето си, когато Кейтс го нападна. От челото му капеше пот и се стичаше в очите му. Трябваше да се концентрира абсолютно, за да не се препъне, докато тича по широките, плитки стъпала и да внимава да не изпадне в паника от чувството, че е жив погребан. Само мисълта, че Джилиън е някъде в тунела, му даваше сили да продължи.

Утринната светлина, която го приветства отвън, беше като божия благословия. Докато не я видя, нямаше представа колко опънати са били нервите му и с какво нетърпение е очаквал види отново дневна светлина. Промъкна се покрай морената и излезе изпод преплетените клони и лиани, а светлината ставаше все по-ярка. Слънцето къпеше гората.