Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

— Какво? — чу се мрачно буботене.

— Луис току-що се измъкна от лагера. Ще го последвам. Ако чуеш стрелба, знаеш какво да правиш.

— Да — отвърна Дутра.

Кейтс не даде допълнителни обяснения, а тръгна след Луис, като се опитваше да не губи от поглед тънкия лъч светлина, когато той напусна лагера. Не биваше да го изпуска от поглед. Цяла нощ си беше мислил за това, че Луис е бил сам в храма, преди да каже на всички останали за него. Ако диамантът е бил там, би ли го оставил, или би го взел? Кейтс много добре знаеше какво би направил самият той при подобни обстоятелства. Защо Луис да постъпи по-различно? Никога не му беше изглеждал като човек, който играе според правилата.

След като Кейтс тръгна, Дутра изпълзя от палатката си и застана мълчаливо с пистолет в огромния си пестник, а на лицето му се изписа усмивка на очакване, при което острите му резци се показваха зловещо.

Рик, чиято палатка беше най-близо до Дутра, се обърна като промърмори нещо, след това продължи да спи.

И Пепе, и Еулохио се бяха събудили от тревожния шепот на Кейтс. Лежаха тихо в тъмнината.

Джилиън се събуди внезапно, обхваната от странно чувство за тревога. Ослушваше се, като се опитваше да се концентрира напълно. Не чуваше нищо близо да палатката си, но нещо имаше… Дишане. Дали някой хищник не беше минал през тунелите? Малко вероятно, помисли си тя. Там нямаше абсолютно никаква светлина, а никое животно не би влязло доброволно някъде, където не можеше да вижда. Посегна за фенерчето си, като мислеше да вдигне леко ципа на палатката и да освети това, което беше отвън.

Мъжете мирно хъркаха.

Бен застана на едно коляно и махна мръсотията от завития в кърпата камък, след това внимателно го взе от скривалището му. Махна кърпата и я тръсна, за да не влезе много пръст в пазвата му, след това пак зави диаманта в нея.

— Знаех си, че има нещо — каза злобно Кейтс зад гърба му.

— По дяволите! — промърмори Бен, като инстинктивно се хвърли на земята, изпусна фенерчето, но продължи да стиска „Сърцето на императрицата“. Кейтс стреля по него, но не можа да го улучи в тъмнината.

В лагера всички се събудиха от изстрела и започнаха да излизат. Пепе и Еулохио разрязаха задната част на палатките си и изчезнаха. Висенте изпълзя пръв и захилен, Дутра го простреля в главата.

Изстрелът отекна в каменната чаша. Кръвта на Бен замръзна във вените му, дори и докато издърпваше пистолета си. Джилиън! Стреля по Кейтс, но не се прицели, тъй като нямаше време. Изстрелът му отиде настрани, но все пак накара Кейтс да се просне в праха. Бен скочи на крака и хукна мълниеносно обратно, като знаеше, че слабата светлина и гъстите храсти ще го прикриват. По-късно щеше да се погрижи за Кейтс. Сега трябваше да стигне до Джилиън.

Джилиън излезе втора от палатките. Дутра се прицели в нея с животинската си усмивка, но не стреля, защото си помисли какво удоволствие щеше да му достави след няколко минути. Хорхе също излезе и Дутра стреля по него, но не го уцели, тъй като мъжът успя да се хвърли настрани. Зад него Рик беше излязъл наполовина от палатката си с разширени от объркване очи. Видя Висенте, видя и Дутра, който стоеше там с пистолет в ръка, видя Джилиън и изкрещя:

— Джилиън! Бягай!

В това време Дутра се обърна към него и стреля. Не можеше да пропусне от такова близко разстояние. Първият куршум уцели Рик в гърдите и го прикова към земята. Той дори не трепна, когато го прониза и вторият. За миг Джилиън замръзна на място ужасена, след това се хвърли в храсталака. Пълзеше на четири крака, като инструкциите на Бен звучаха в ушите й: „Насочи се към тунела. Не им давай да влязат в него преди тебе. Тичай с всички сили.“ Бен!, помисли си тя отчаяно. О, господи, Бен! Щеше да направи каквото й беше казал и да излезе от другата страна на тунела, но ако той не я последваше скоро, щеше да поеме риска и да се върне.

Още ечаха изстрели. След това последва зловеща тишина.

Тя стигна тунела и се хвърли в тъмнината, като тичаше без да вижда и се удари в скалата, преди да си спомни за фенерчето в ръката си. Не го включи, защото щеше да стане лесен прицел, ако имаше някой след нея. Вместо това сложи ръката си върху каменната стена и по този начин определяше пътя си, като се спъваше по ниските плитки стъпала, като че ли наистина беше сляпа. Затвори очи и установи, че така е по-лесно. Може би плътната тъмнина я объркваше напълно, когато очите й бяха отворени. Тя почака, докато чувството й подсказа, че е минала вече завоя и тогава запали фенерчето. Светлината й изглеждаше неприлично ярка след пълния мрак, а в същото време и много слаба в опита си да пробие обгръщащата всичко нощ.