Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

— Това е друг тунел — каза Бен и светна с фенерчето в тъмния отвор. — Значи наистина са имали не само един изход.

— Ще влезем ли? — попита тя.

— Не сега. Нямаме време. Да свършим със снимките, така че да можем да се приберем в лагера преди да се стъмни.

Слънцето залязваше, когато групата излезе от тунела. Джилиън беше учудена, че Рик остана с тях, но той беше невероятно заинтересуван от всичко това. Тръгна до нея по обратния път.

— Това ли се опитваше да намери татко, когато умря? — попита той след няколко минути мълчание.

— Да. Доказателството за съществуването на анзарите.

— Значи не беше луд?

— Не. Може и да витаеше из облаците, но краката му бяха стъпили здраво на земята.

— Какво ще правиш сега?

— Първо ще извадя снимките, след това ще уведомя бразилското правителство. Това ще изчисти петното върху татковото име. Скоро това място ще се препълни с археолози, което ще се дължи на татко и неговата работа.

Той пак замълча.

— Тогава се радвам, че го намери, макар че няма никакво съкровище.

— Има съкровище — каза тихо тя. — Просто не е такова съкровище, каквото ти очакваше.

— Да, предполагам, че е така.

Рик изостана пак назад. Явно беше казал всичко, което искаше. Откакто беше рискувала живота си, за да спаси неговия, враждебността му към нея беше изчезнала, но не се чувстваше удобно в нейно присъствие. Бяха като двама непознати, които се насилват да разговарят помежду си. Тя се радваше, че Рик вече не я ненавижда или мрази така силно, както преди, но беше приела факта, че никога няма да бъдат близки. Бяха твърде различни. Дори нямаха и общи спомени от детството, които да ги свързват. Рик така ненавиждаше всички от момента, в който баща им се беше оженил за майка й, че се бе откъснал напълно от семейството. Между него и мащехата му съществуваше минимален контакт, а по-късно, с Джилиън дори още по-малък. Когато тя стана достатъчно възрастна, за да забележи наистина какво става, Рик вече се беше изнесъл от дома им.

Веднага щом стигнаха в лагера, той започна да разказва на Кейтс за тунела, който бяха намерили, но той не прояви никакъв интерес. Изръмжа на Рик да млъкне и си отиде в палатката. Рик сви рамене и отиде при другите мъже, които се готвеха да започнат игра на карти.

Джилиън седна и започна да пише, напълно погълната от мислите си, докато разсъждаваше върху различни теории за произхода на статуите. Последствията бяха толкова огромни, че тя не можеше да ги възприеме изцяло. Откриваха се възможности, които изглеждаха абсурдни, напълно нереални. Но статуите си бяха съвсем истински, тя ги бе видяла и имаше снимки. Ако се изследваше внимателно околността, можеше да изникне допълнителна информация за Анзарската цивилизация и тогава щеше да се разкрие тяхната история. Много й се искаше да разбере какво е станало с тях. Какво ги е накарало да напуснат това място и къде са отишли? Племето само от жени ли се е състояло или пък статуите са само женски, защото поради някаква причина жените са били по-силни? Ако са се съвокуплявали с племе само от мъже, кои са били тези мъже? Къде са живели те? Мъжете ли са отговорни за изчезването на цивилизацията на анзарите? Дали пък двете племена просто не са се слели и, ако е станало така, какво се е, случило с всички тях?

Толкова много въпроси и всичките така невероятни.

Прибра се в палатката по-късно от обикновено, а умът й не спираше да работи. Мъжете бяха все още отвън, говореха и се смееха. Тя задряма почти веднага, макар да си мислеше, че няма да може да заспи. Не можеше да си спомни дали някога се беше чувствала толкова щастлива.

Бен тихичко се измъкна от лагера преди зазоряване на следващата сутрин, докато другите все още спяха. Ако не бъркаше, Кейтс щеше да сметне, че няма нужда да стоят още тук, тъй като очевидно нямаше съкровище, което да ограби. Докато имаше шанс, трябваше да прибере „Сърцето на императрицата“.

А в лагера Кейтс, който не беше спал добре през нощта, се събуди точно навреме, за да види, когато надникна през пролуката на палатката, как Бен изчезва. Намръщи се и си помисли какво ли е решило да прави това копеле. Взе си пистолета и изпълзя навън. Отиде до палатката на Дутра, като внимаваше да не вдига шум.

— Дутра! — изсъска той.

Хъркането, което се носеше отвътре, прекъсна за миг, след това продължи.

— Дутра! — повтори Кейтс. — Събуди се, да те вземат мътните!

Хъркането спря и Кейтс чу движението на масивното тяло на Дутра, докато той сядаше.