Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Трябваше да се върне. Джилиън щеше да е нервна, докато го чака. Естествено нямаше да разреши на никого да усети вълнението й, но със сигурност на него щеше да се довери. Той се усмихна, като си представи реакцията й, когато щеше да й разкаже за статуите. Онези зелени очи сигурно щяха да светнат, а лицето й щеше да придобие онзи съсредоточен и възхитен израз, който хем го очароваше, хем го побъркваше от желание, защото искаше да го види, когато я люби. Искаше тя да го желае със същата страст, която беше демонстрирала в стремежа си да изчисти петното върху реномето на баща си, както и в търсенето на счупени гърнета и стари кости.

Статуите си останаха на стража, когато той мина между тях през кънтящата зала към мътната арка от светлина, която посочваше входа.

Докато излизаше; Бен премисли отново дали да се върне в лагера с камъка, скрит под ризата. Беше твърде голям. Затова внимателно го уви в носната си кърпа и го зарови на мястото, където преди това беше скрил и фенерчето. Щеше да го извади по-късно, когато можеше да го скрие по-добре.

Джилиън седеше пред палатката си, когато той се върна. Веднага вдигна глава, но не каза нищо.

— Къде, по дяволите, беше? — попита сърдито Кейтс. — Твое правило е никой да не излиза от лагера, без да каже на другите къде отива.

Бен не му обърна внимание, а каза на Джилиън:

— Намерих храма.

Тя скочи на крака с искрящи от вълнение очи:

— Какво представлява? В добра форма ли е?

— Скъпа — отговори той бавно, — това е нещо, което трябва да видиш, за да повярваш.

Всички се тълпяха около тях, а Кейтс го сграбчи за ръката:

— Какво намери?

— Храм — повтори Бен. — Статуи. Такива боклуци.

Устните на Джилиън прошепнаха думата. Статуи.

— А нещо друго? — Кейтс изглеждаше нетърпелив.

— Гробница, предполагам. Но нямаше съкровища, ако питаш за това. — Лъжата излезе лесно от устата му.

Той предположи, че липсата на съкровище въобще не интересува Джилиън, ако се съдеше по израза на лицето й. Беше като дете, получило коледен подарък. Той внезапно се разсмя, грабна я в ръцете си и я завъртя.

— Искаш ли да видиш храма? — попита той. — Ако бързаме, можем да отидем дотам и да се върнем преди здрач.

Още не беше доизрекъл думите, когато тя започна да се дърпа.

— Трябва да си взема фотоапарата — бърбореше тя. — И бележника. Те са в палатката ми. Нека само да ги взема и съм готова…

— Добре, добре — прекъсна я той нежно. — Успокой се. Храмът няма да избяга. Все ти повтарям това, но не ме чуваш.

Всички тръгнаха, дори и Дутра, и този път използваха мачететата, което щеше да улесни пътя им до храма и след

— Какви са статуите? — попита Рик. — Малки ли са?

Бен се зачуди какво ли очакваше той. Статуетки като „Оскар“, само че от злато?

— Не, доста големи са. Издялани от камък.

— О — разочарованието на Рик беше очевидно.

— Не съм разглеждал много — каза Бен. — Може и да има по-малки фигури в някое странично помещение, но не съм ги видял.

Господи! Надяваше се, че няма по-малки статуи. Трябваше да поеме този риск, защото не можеше да скрие от Джилиън съществуването на храма.

Когато стигнаха достатъчно близо, за да различат колоните, тя прехапа устни, за да не ахне. Беше толкова близо до Бен, че той усети как цялата трепери. Обгърна с ръка талията й и я притисна към себе си.

Висенте разряза с мачетето си лианите, които скриваха входа и те паднаха навити на рула в краката им като големи зелени змии. Сега светлината навлизаше по-навътре в залата. Бен включи фенерчето си и въведе Джилиън в храма. Другите нетърпеливо ги последваха.

Бавно освети с лъча светлина триметровите фигури. Джилиън сграбчи ръката му и ноктите й се забиха в кожата му. Беше занемяла напълно, а невярващият й поглед беше съсредоточен върху статуите.

И Пепе, и Еулохио бяха разтревожени. Лицата им замръзнаха, когато при вида на тези каменни воини у тях се пробудиха спомените за древни предания.

Известно време никой не каза нищо, тъй като изпитваха благоговение пред огромната зала, пред сериозността на мълчаливите каменни воини. Дори и Рик, който не уважаваше нищо и никого и нямаше никакъв интерес към древните култури, като че ли почувства нещо, може би някаква тържественост. Нямаше и следа от опасност. По-скоро бяха нарушили усамотението на свято място, място на покой.

Хорхе отиде до подножието на една от фигурите и се загледа в нея. Внимателно протегна ръка и пипна камъка.

— Кои са те? — прошепна най-накрая той с глас, изпълнен с учудване и любопитство. Огромното пространство улови шепота му и го усили така, че думите се чуха съвършено.