Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Нямаше и следа от Джилиън.

Когато бяха пристигнали в Каменния град, той беше взел предпазни мерки. Измъкнал се беше една нощ и беше скрил раница с провизии от външната страна на тунела. Сега издърпа раницата от скривалището й, пъхна диаманта в един от джобовете, където щеше да е в безопасност, след това бързо вдигна товара на гърба си и закопча коланите. Не можеше да е много далече, но ако не я намереше скоро, тя сигурно щеше да изчезне безследно в джунглата. Чувстваше се, като че ли през гърдите му минаваше стегната лента, която някой затягаше все повече и повече. Трябваше да я намери.

Някой беше излязъл от тунела. Джилиън застина на мястото си и не посмя да вдигне глава, да не би движението да я издаде. Лежеше с буза, притисната към земята и със затворени очи, а кръвта биеше гръмогласно в ушите й. Опита се да задържи дъха си и да успокои пулса си, за да може да проследи движенията на човека по шума. Насекоми мърдаха във влажния хумус под ухото й, а пръстите й се забиха в пръстта.

Можеше да е Бен. Мисълта бавно се оформи в главата й. Ужасът, че е бил убит при първия изстрел беше така огромен, така парализиращ, че едва можеше да мисли. Но Бен беше силен и изключително способен. Знаеше какво трябва да направи, за да излезе от тунела преди Кейтс и Дутра. Трябваше да поеме риска да мръдне, за да види кой беше.

Предпазливо, сантиметър по сантиметър, тя вдигна глава и махна едно листо от очите си. Все още не можеше да види нищо. Шумовете започнаха да се отдалечават.

Отчаяна се изправи и почти изпълзя от скривалището си. Видя как всред листата изчезва широкоплещест гръб с раница на него, а над него главата беше с много тъмна, доста дълга коса, която се подвиваше над яката на ризата.

Изпита облекчение. Толкова силно, че почти напълно я омаломощи, както и ужасът преди това. Тя се строполи на земята.

— Бен!

Не можеше да извика по-силно, но той я чу, или просто чу нещо, защото спря и се обърна, като същевременно търсеше прикритие. Тя сграбчи фенерчето си и успя да се изправи на крака.

— Бен!

Той пристъпи назад, за да види какво става и след три огромни крачки беше до нея и почти я беше смачкал в прегръдката си, навел глава и опрял бузата си в главата й. Беше се вкопчила в него, като очите й горяха от сълзи, а усещането за твърдото му тяло я караше да се чувства в безопасност и въобще не й се искаше да го пусне. Тази сутрин на разсъмване беше прекарала един час в ада, докато не знаеше дали е жив или не, и болката й през това време беше непоносима. Беше загубила Рик. Не знаеше какво щеше да прави, ако нещо се беше случило и на Бен.

— Тихо, тихо — прошепна й той. — Намерих те. Сега всичко ще се оправи.

— Рик е мъртъв — каза тя със задавен глас, заровила глава в гърдите му. — Дутра го застреля пред очите ми.

Той погали косата й. Не смяташе, че това е огромна загуба, но все пак Шърууд й беше брат.

— Съжалявам. — Започна да я побутва да върви. — Хайде, скъпа, не можем да останем тук. Трябва да се движим и то бързо.

Тя тръгна, но продължаваше да мисли за това.

— Защо не останем тук и да ги нападнем, когато излизат от тунела? — В момента, в който каза това, се сети за другия тунел. — Не. Не знаем по кой път ще излязат, нали?

— Басирам се, че ще използват другия тунел, защото ние не знаем къде точно излиза той. Ще бъде по-безопасно за тях. Ще трябва да си пробиват път, но в крайна сметка ще продължат натам, откъдето дойдохме. Ще използваме предимството, което имаме във времето, за да увеличим колкото можем разстоянието между нас и тях.

— А какво ще стане с Хорхе и останалите?

— Пепе каза, че ще се скрият и ще чакат, докато Дутра и Кейтс тръгнат. След това ще се придвижат към реката. Познават джунглата, така че не се безпокой за тях.

Тя млъкна, за да пести силите си. Бен я избута пред себе си и тръгнаха бързо, почти тичаха. Джилиън напълно изключи мисълта си и насочи всички сили към тялото си. Не искаше да мисли, защото щеше да се сети за Рик, а сега не можеше да си позволи слабостта пак да плаче. По-късно, когато бяха в безопасност, щеше да има време за сълзи, а тогава шокът вече щеше да е преминал и нямаше да може да спре тъгата. А сега всичко, което можеше да направи, беше да мести краката си възможно най-бързо, без да проявява обичайната предпазливост и да се оглежда на всички страни преди да стъпи.

Най-накрая Бен забави хода й, като сложи ръка върху нейната и мина пред нея, защото опасността някой да стреля отзад вече беше отминала.