Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

— Вече можем да вървим по-спокойно — промърмори той, като внимаваше да не говори високо, въпреки че не беше забелязал някой да ги преследва. — Трябва да вървим с по-умерен ход. Предстои ни дълъг път.

Много дълъг път, помисли си тя. Около хиляда мили плюс минус сто или двеста. Мисълта за това беше ужасяваща. Разбира се, бяха стигнали дотук, но щяха да се връщат при много по-различни обстоятелства, без подкрепата на останалите. Някак си Бен беше успял да вземе раница, но провизиите в нея нямаше да са достатъчно, за да им стигнат за целия път обратно. Трябваше да ловуват, за да си доставят храна, а изстрелите можеха да насочат Кейтс и Дутра право към тях. През ума й мина и друга, не толкова мрачна мисъл: Хорхе и останалите бяха повече от Кейтс и Дутра и може би щяха да ги надвият. В крайна сметка можеше и никой да не ги преследва. Но не знаеха със сигурност и не можеха да си позволят да се надяват на това.

Предишната вечер, когато си легна, си мислеше, че никога не е била по-щастлива. Сега беше изпаднала в шок. Бяха застреляли брат й пред очите й, а сега с Бен се налагаше да бягат, за да спасят живота си. Иронията на нещата я подтикваше да крещи, но не посмя да го направи. Не оставаше друго, освен да върви, защото само ако оцелееше, можеше да се надява Дутра да получи каквото му се полага от правосъдието.

— Днес трябва да минем отвъд терасата — каза Бен.

Потресе се при спомена за издатината.

— Няма да успеем да изминем това разстояние! Това е повече от един ден път, не помниш ли?

След като бяха слезли от терасата, беше станало почти пладне на втория ден, преди да намерят тунела.

— Но тогава вървяхме много бавно и спирахме доста често заради рамото ти. Около един ден нормален ход е, и ако вървим по-бързо, ще успеем. Ако ни застигнат преди това, ще ни хванат. Веднъж щом минем терасата, няма къде да ни заложат капан.

— Пътят по терасата ни отне няколко часа — отбеляза тя. — Ще ни свари нощта.

— Знам — отговори мрачно той.

Тя не спореше с него. Протестираше, за да му посочи трудността на задачата, с която се бяха нагърбили. След като каза, каквото искаше, млъкна и се концентрира върху изпълнението. Щом трябваше, тогава щяха да преминат издатината. Каквото и темпо да наложеше, тя щеше да го следва.

След около час спряха за кратка почивка и пийнаха малко вода. Разбира се, и двамата не бяха яли, но храната можеше да почака. Бен проучваше лицето й с острия си поглед. Беше пребледняла, но виждаше решителността й. Щеше да се справи.

Тази сутрин беше низ от кошмари и стремглавото препускане през джунглата към терасата беше още един от тях. Тя се учудваше колко различни можеха да бъдат ужасите и пак да представляват кошмари. Рик. Смразяващият страх за Бен. Тунелът и паниката. И сега това изнурително бягство, когато беше гладна и жадна, и зашеметена от всичко, което се беше случило. Видът и формата на кошмарите бяха много различни, но всички те бяха като материал за лош сън.

След още няколко часа спряха пак, за да пият вода и хапнаха малко компот.

— Утре ще имаме време да ядем — обеща Бен.

— Знам — отговори тя и стана на крака, готова да се втурне пак. — Добре съм.

Голямата му ръка докосна леко косата й и след това тръгнаха отново.

Продължиха да крачат и по време на ежедневната буря, макар че се чувстваха премръзнали и нещастни. Трябваше да вървят дълго и слънцето почти беше започнало да залязва, когато стигнаха до дългата тераса, която беше отнела живота на Мартим и заплашила живота на Рик. Бе спасила брат си, само за да го загуби след седмица. Опитваше се да не мисли за това.

Спряха за миг, загледани в нея.

— Внимавай — каза Бен. — Стой близо до скалата.

— Ще трябва да използваме фенерчетата след малко — каза тя. — Който идва след нас, ще може лесно да ни види.

— Трябва да поемем този риск. Преминах тунела в пълен мрак, но не можем да вървим по тази издатина без светлина.

Бе пъхнал фенерче в раницата, но тя не беше с него, когато се втурна в тунела. Всички фенерчета бяха с дълготрайни батерии, но не можеше да се каже колко време щяха да издържат. Трябваше да използват само едното, докато вървят по терасата, за да пестят батериите на другото.

Тя вървеше. Вървеше от зори, а сега вече слънцето залязваше. Тъмнината започна да се засилва, но не се остави да я разколебае. Включи фенерчето, като се надяваше, че има достатъчно завои зад тях, така че преследвачите, ако бяха след тях, да не видят издайническия лъч.

Краката й трепереха от умора. Малката кутийка компот не беше кой знае каква храна.