Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Черепът на Мартим се беше пукнал като зряла диня върху скалите под тях. Нищо не можеха да направят за него, а той не искаше Джилиън да види трупа му.

— Тогава трябва да извадим тялото му.

— Не можем. Терасата няма да издържи, дори и да имахме оборудването, което ни трябва за това. Необходим е професионален екип, за да го извади.

Тя мълча около минута, но той почувства ситния трепет на тялото й и я притисна още по-силно към себе си.

— Ще се върнем за тялото му, нали?

Сега вече трябваше да й каже истината.

— Няма да има за какво да се връщаме.

Джунглата щеше да се е погрижила за унищожението на всичко, което бе останало от тялото на Мартим, докато се върнеха.

— Разбирам.

Тя изправи рамене и се дръпна от него. Наистина разбираше. Ако не беше в шок и толкова разтревожена, никога нямаше да зададе такъв глупав въпрос. Не можеха да направят нищо за Мартим. Всичко, което можеха да направят за себе си, беше да продължат с експедицията.

Групата продължи унило пътя си. Бен наблюдаваше Джилиън по-внимателно от друг път, защото напрежението, изписано на лицето й, го безпокоеше. Макар че беше достатъчна сама по себе си, не само смъртта на Мартим я беше разстроила. Имаше и нещо друго, нещо, което беше по-дълбоко.

Беше започнал да се безпокои, че няма да могат да се махнат от тази тераса преди здрач и че ще трябва да спят на нея. Нямаше място за палатките, затова щяха да бъдат изложени на пълчищата от комари, които бяха започнали да ги тормозят, откакто бяха напуснали реката, както и на всякакви други опасности.

Бен нареди да спрат и да си починат и притеснен от ситуацията, изпрати Пепе на разузнаване. Клекна долу и се загледа в заобикалящите ги планини над тях. Чувстваше се като в дупка, тъй като само над самите им глави се виждаше късче небе. Нещата не бяха чак толкова зле, просто той се чувстваше така. Искаше му се час по-скоро да се махнат от тази тераса.

Джилиън също се беше загледала мълчаливо в планините. Бен отиде до нея, като внимаваше да не се приближава много към нестабилния край на терасата.

— Какво има? — попита я тихо, като клекна до нея.

Тя несъзнателно късаше едно листо на парченца. Не го погледна, а продължаваше да се взира в планините.

— Баща ми е намерил смъртта си при падане — отговори най-накрая тя. — Казаха ни, че е станало в планината. Трябва да е било в тази планина, някъде по маршрута, по който вървим. Може да е станало и на тази тераса. Достатъчно е опасна.

Искаше му се да я утеши, просто да я прегърне, докато болката й утихне, но не можеше да направи нищо. Този подтик беше нещо ново за него — никога преди това не беше искал да се грижи за някого. Доста стряскащо беше.

— Няма начин да разберем — каза й той. — Не мисли за това.

— Не мога да престана ей така, като че ли спирам чешмата. Аз го обичах, знаеш ли?

— Знам.

Изглежда че любовта към баща й още беше силна, за да изразходва толкова много време и енергия, за да се опитва да възстанови реномето му, като при това рискува и се подлага на такива опасности. Повечето хора дори и не биха помислили за толкова опасна и толкова изтощаваща експедиция, а тя го правеше за човек, който отдавна е мъртъв. Проряза го остра болка, щом разбра, че когато Джилиън обича някого, тя го обича завинаги.

— Хей, Луис — Рик се приближаваше към тях. — Защо трябва да носим всичките лични запаси на Мартим? Носилката е доста тежка за този път.

— Може да имаме нужда от тях — обясни търпеливо Бен. — Не знаем какво ни предстои. Всичко може да се случи.

— Можем да оставим поне палатката. За какво ни е още една палатка?

— Ами ако нещо стане с някоя от нашите?

— Преди нямахме резерви. Всеки си носеше неговите неща.

— Палатката не тежи толкова много — каза рязко Бен, като бързо губеше търпение. — От какво се оплакваш?

— След като Мартим го няма вече, не трябва да носим толкова много храна, нали?

И Бен, и Джилиън се втренчиха в него, изумени от глупостта му. Накрая Бен поклати глава:

— Никога няма да хвърлим храна.

— Просто питах — нацупи се Рик.

— И аз просто ти отговорих.

Рик рязко се обърна, за да си тръгне. Джилиън, която го наблюдаваше, видя как внезапно залитна настрани и чу онзи притъпен виещ звук. Без да помисли и без да се спре, тя просто се хвърли напред точно в секундата, когато земята под брат й се свлече надолу. Дращещите й ръце го хванаха за ризата в момента, в който той започна да пада устремно надолу. Платът се скъса и той се изплъзна от хватката й. В последния миг обаче ръцете му стиснаха нейните над китките.