Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Тя изкрещя в момента, в който рамото изщрака и влезе в ставата си и стройното й тяло се изви като дъга. Прегракналият й вик кънтеше около тях. Бен се надяваше, че тя ще припадне, но това не стана. Вместо това се търкулна конвулсивно на една страна и започна да се дави в мъчителен опит да повърне. Преди това беше бледа, а сега направо беше като тебешир.

— Какво й е? — Рик пълзеше към тях с бледо и все още подивяло лице.

— От тежестта ти рамото й се е измъкнало от ставата, когато те е уловила — отговори насечено Бен. Беше учуден от яростното желание, което го обзе да изрита Шърууд обратно в пропастта за това, че беше толкова глупав и причини болка на Джилиън, като при това я беше подложил на смъртна опасност.

Рик спря изведнъж, защото всичката му сила го напусна. Падна по корем и остана да лежи тресящ се като лист от трепетлика.

— Господи! — прошепна той. След малко успя да вдигне глава. — Ще се оправи ли?

Бен би желал да има лед под ръка, за да облекчи болката в рамото й и да спре подпухването, но сигурно по-лесно би получил луната.

— Няма да е много добре за два-три дни. Ставата ще я боли ужасно. — Посегна към манерката и намокри носната си кърпа, с която изми лицето и шията й. — В шок е. Вдигни краката й и ги сложи върху твоите — нареди той и Рик веднага го послуша.

Постепенно Джилиън започна да се чувства по-добре. Макар че рамото й продължаваше да тупти, болката не беше така силна, както преди. Пристъпът на повдигане беше преминал и тя лежеше кротко и си почиваше.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита Бен след няколко минути.

— Просто чудесно — измърмори тя.

— Добро момиче. Ако можеш да седнеш, ще превържа рамото ти. Щом го обездвижим, пулсиращата болка ще спре.

Говореше, като че ли самият той беше имал такова преживяване. У Джилиън се пробуди любопитството, но бързо угасна. Просто нямаше сили да проучи въпроса. Бен внимателно я повдигна до седящо положение и я подпря на коляното си. Като че ли всички стояха наоколо и я наблюдаваха с различна степен на загриженост, поради различни причини. Освен Дутра, забеляза тя. Според нея той все още беше на мястото, на което беше и когато Рик започна да пада. На бруталното му лице беше изписана насмешка.

Материалите за оказване на първа помощ включваха и ластични бинтове с различна ширина в случай, че някой си изкълчеше глезена или разтеглеше коляното. Бен взе най-широкия и стегнато превърза рамото й с него. След това използва още един, за да привърже лявата й ръка плътно към тялото. Ако се чувстваше по-добре, сигурно би го изпепелила с поглед, защото превръзката не й помогна, а просто подсили пулсиращата болка.

— Знам, че боли — като че ли прочел мислите й, каза той. — Почакай, след малко ще се почувстваш по-добре, обещавам ти.

Слава богу, скоро силната болка започна да намалява. Бен й даде два аспирина, които тя с благодарност изпи. Пепе се върна, докато тя все още възстановяваше силите си подпряна на коляното на Бен. Чу как Еулохио му разказа на родния им език какво се беше случило. Над главата й Бен тихо попита Пепе нещо. Джилиън разбра само половината му отговор. Като че ли оставаше още малко от проклетата тераса — може би около час път. Но толкова много време беше загубено, че можеше да не успеят преди да падне мрак.

— Тогава ще продължим и след като стане тъмно — каза Бен. — Не бива да прекараме нощта на терасата. — Главата му се наведе към нейната. — Скъпа, ще можеш ли да вървиш?

Тя се поколеба.

— Мисля, че ще мога, ако успееш да ме вдигнеш на крака.

Той й помогна внимателно да стане, а Рик бързо мина от другата й страна, за да я подкрепи. Тя залитна най напред, но си пое дълбоко дъх на два пъти и застана твърдо на краката си. Дори успя да се усмихне леко, много леко, но все пак си беше усмивка.

— Всички системи работят.

Бен нарами собствената си раница, а върху нея — раницата на Джилиън.

— Можем да разделим нейния товар — каза Рик.

— Не искам да губим време. Трябва да се махнем от тази тераса преди здрач. Ще изтърпя тежестта.

— Тогава ще помогна на Джилиън.

— Не — Джилиън отново си пое дълбоко дъх. — По-безопасно ще е, ако вървим един след друг. Ще издържа един час. Няма да е проблем, защото Бен носи раницата ми.

Погледът, който Бен й хвърли й подсказа, че той знае какъв проблем всъщност е това. Нямаха избор, обаче, така че той не каза нищо. Джилиън се зарадва, че не каза нищо, защото по някакъв странен начин това представляваше нещо като мярна единица за неговото уважение към силата и възможностите й.