Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Бен нави въжето с бързи движения, като разбираше отлично, че всяка секунда изглеждаше цяла вечност и за Джилиън, и за Рик. Не беше много доволен, че самият той виси по този начин над пропастта и калта се рони под него. Той разтърси ласото и го хвърли странично към полюшващите се крака на Рик. Чудо щеше да бъде да ги улови и двата, така че Бен не очакваше такова нещо. Всичко, което искаше, бе ласото да улови единия му крак. Това щеше да бъде достатъчно. Докато беше раснал в ранчото в Алабама, той бе хващал достатъчно телета и бикове с ласото си. Трябваше да направи това и тук, само дето висеше с главата надолу.

Примката попадна под полюшващия се десен ботуш на Рик и Бен майсторски я повдигна нагоре. Въжето се надяна на крака му и Бен дръпна, за да затегне възела. Беше го уловил здраво, точно под глезена.

— Издърпайте ме — извика той и ръцете върху краката му започнаха да го теглят назад.

Щом усети твърда земя, той скочи на крака и тикна въжето в ръцете на Флориано.

— Ти и Висенте го дръжте. Дръжте здраво, защото доста ще ви натежи, когато цялата му проклета тежест се прехвърли върху вас!

— Разбираме — черните очи на Флориано бяха спокойни.

Еулохио стоеше настрана, но сега пристъпи напред и също улови въжето. Жилавият малък индианец беше много силен, така, че Рик беше в добри ръце. Сега проблемът щеше да бъде да издърпат Джилиън.

Пропълзя внимателно възможно най-близо до ръба на пропастта.

— Рик, чуй ме. Улових крака ти с въжето. Тук, горе трима мъже го държат, така че няма да паднеш. Държим те, разбираш ли?

— Да — отвърна задъхано Рик.

— Трябва да пуснеш Джилиън. Ще пропаднеш надолу, но малко.

Мисълта да пусне Джилиън беше невъзможна; Рик панически започна да върти очи. Джилиън беше нещо солидно, връзката му с безопасността, която той можеше да почувства. Какво ли би станало, ако не беше наистина вързан с въже за крака? Не можеше да каже дали са успели, в паниката си не можеше да насочи мислите си към вземането на каквото и да е решение спокойно; не можеше дори да погледне надолу и сам да види дали наистина е вързан. Всичко, което можеше да види беше лицето на Джилиън, бяло и напрегнато, и неговото отчаяние, отразено в нейните очи.

— Не! Не мога — проплака той.

— Трябва. Иначе не можем да те издърпаме.

— Не мога!

Яростта, която изригна у Бен, беше като лава. Джилиън беше наранена, болеше я, а той не можеше да направи нищо докато Рик не я пуснеше.

— Пусни я, копеле такова! — гласът му беше заплашителен. — Ако не я пуснеш, ще те ударя с камък по главата!

— Рик — гласът беше на Джилиън, която едва шепнеше. — Можеш да ме пуснеш. Виждам въжето около крака ти. Държат те. Всичко е наред.

Рик се втренчи нагоре и остана така цяла секунда, по време на която всички изживяха пълна агония, и след това я пусна.

Внезапното освобождаване от теглото му запрати хората, които държаха Джилиън, назад, но за щастие Хорхе успя да я задържи за колана и инерцията, която го дръпна назад, изтегли и нея. Тримата мъже, които държаха въжето, забиха пети и се напрегнаха, за да удържат жестокия напън, когато Рик увисна с цялото си тегло на въжето. Той се разкрещя отново, като гласът му беше прегракнал от ужас.

— Издърпайте го — извика Бен, но собственото му внимание беше насочено към това да издърпат Джилиън от ръба на пропастта и да я изведат на безопасно място до скалата.

Възможно най-внимателно той я обърна по гръб. Лицето й беше страшно пребледняло, дори устните й не се различаваха. Тя не пищеше, но всяко нейно издишване завършваше с дрезгав, почти беззвучен стон.

— Можеш ли да ми кажеш къде те боли най-много, скъпа?

Бен заопипва ставите й, като започна от дясната китка и продължи нагоре. Гласът му беше подчертано нежен.

— Лявото рамо… — едва успя да каже тя. По челото й беше избила студена пот. — Мисля, че е извадено от ставата.

Въобще не беше чудно, като се има предвид, че ставите й бяха понесли немалкото тегло на Рик. Бен беше много внимателен при прегледа, но въпреки това тя извикваше всеки път, когато я пипнеше. Цялото му внимание беше така концентрирано върху нея, че не разбра кога пъшкащите и дишащи тежко мъже издърпаха Рик, макар че те бяха само на няколко стъпки от него.

— Трябва да ти наместя рамото — каза тихо той. — Ще те боли адски, но трябва да се направи.

— А как мислиш… ме боли сега? — Зениците й се бяха свили като точици от болката. — Направи го…

По дяволите! Хич не му харесваше, че трябва да го направи, като знаеше колко много щеше да я боли, но тя беше права. Нямаше да спечелят нищо, ако се бавеха. Не можеха да я закарат в болница, да кажем след около час. Можеше да мине цял месец преди това и то ако имаха късмет. Рамото й трябваше да бъде наместено сега. Знаеше как да го направи — беше го правил преди, а веднъж наместваха и неговото рамо. Хич не беше лека работа. Преди да се замисли твърде много, той повдигна ръката на Джилиън, задържа я права и постави своята върху рамото й.