Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Тя чу писъци, викове, ругатни, но не можеше да разбере откъде идват. Със сигурност Рик крещеше — виждаше отворената му уста, докато неумолимо се плъзгаше през калта към ръба, повлечена от теглото му. Може би и самата тя крещеше; просто не знаеше дали е така. Чувстваше се странно, като в кошмар, докато той я повличаше все по-надолу и по-надолу, а времето беше забавило хода си и всички звуци бяха далечни и деформирани.

Изведнъж като че ли челюстите на менгеме стегнаха глезените й и спряха плъзгането й през ръба на пропастта. Раменете й горяха в агония от усилието. Ръцете на Рик започнаха да се отпускат и тя отчаяно стегна захвата си.

Ругатните продължаваха над и зад нея, потресаващи в изобретателността си и включващи всяка обидна дума, която беше чувала някога, както и някои португалски изрази, които не знаеше. Затвори очи, защото болката в раменете и ръцете й се засили и я караше да се задъхва.

Пръстта под нея пак поддаде и те се свлякоха още по-надолу. Теглото на Рик изведнъж рязко я дръпна надолу и тя изкрещя от болката в раменете.

— Не ме пускай, Джил, моля те, не ме изпускай — бръщолевеше той с бяло и изкривено от ужас лице.

— Няма — прошепна тя.

Той пропадна още малко надолу, докато ръцете и на двамата останаха сключени около китките на другия. Стискаше я толкова силно, че тя чувстваше как деликатните кости на китките й се трият една в друга.

— Издърпайте я обратно! — Бен крещеше гръмогласно. — Ще ви убия всичките, ако я пуснете!

Беше забил пети в калта и със всички сили се опитваше да я дръпне назад. Заплахата му беше напразна, защото ако тя паднеше, и той щеше да полети с нея. Съвсем сигурно беше, че нямаше да разхлаби хватката си върху глезените й.

Хорхе беше на колене и се пресегна, за да хване колана на Джилиан и значително помогна да се спре плъзгането надолу.

— Опитайте се да хванете краката на Рик в примка — нареди Бен през стиснатите си зъби. Вените на челото му се бяха издули до пръсване, а в очите му се стичаше пот. — Ако трябва, ще го издърпаме с краката нагоре.

За момент никой не помръдна, след това Флориано грабна въжето. Отначало Кейтс стоеше настрана, като страхът за собствения му живот надделяваше над факта, че без Джилиън нямаше смисъл да продължава, но след това очевидно реши, че си струва риска и се хвърли на земята до другите и също я улови за краката.

Флориано не беше достатъчно опитен с въжето, за да улови с него краката на Рик, особено като се има предвид как риташе той в паниката си. Трудно му беше и защото не можеше да се приближи достатъчно до ръба на пропастта. Отиде дотам, докъдето посмя, но не можеше да види краката на Рик. Хвърляше ласото наслуки, но нямаше успех.

— Хвани глезените й — нареди Бен с напрегнат глас и Хоаким побърза да стори това. Бен се изправи на крака и поиска въжето; Флориано зарадвано се върна назад, далеч от опасността, и тикна въжето в ръцете на Бен.

Бен се просна по корем и нареди:

— Дръжте краката ми.

Висенте и Флориано веднага го послушаха и го сграбчиха за ботушите със загрубелите си ръце

Той се протегна дотам, докъдето му се струваше безопасно и почвата под него започна да се рони. Можеше да види лицето на Джилиън, напълно пребледняло. Единствено калта, спечена отгоре му и прорязана от болката й го оцветяваше. Не издаваше и звук. Рик продължаваше да крещи и да рита диво, като ги умоляваше да не го оставят да падне.

— Стой мирно, да те вземат мътните!

Рик или не го чу, или не разбра, безчувствен за всичко останало, освен собствената си паника и празнотата под него.

Бен хвърли тежкото ласо колкото се може по-силно и удари Рик по главата:

— Млъкни! Млъкни и ме слушай!

Изглежда, че дивата ярост в гласа му най-сетне достигна до Рик, защото изведнъж спря да крещи. По някакъв начин внезапната тишина късаше нервите им точно толкова, колкото и виковете му.

— Стой спокойно — нареди Бен с напрегнат глас. — Ще се опитам да уловя краката ти с примка. След това ще можем да те издърпаме. Разбра ли?

Погледът на Рик издаваше неразбиране и ужас, но някак си успя да го фокусира върху Бен.

— Да — едва се чу отговорът му.

Джилиън обърна главата си към него с молещи и почти ослепели от болка очи. Бен трябваше да стисне зъби, за да задържи напиращите ругатни, когато се досети какво въздействие оказва теглото на Рик върху по-нежните стави на сестра му. Тя трябваше да бъде тази, която да вика, но разбира се, тя се възпираше и контролираше дори и сега.