Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Беше свършила да се къпе и се появи изпод водопада, но проклетата кърпа пак беше обвита около нея. Тежката й тъмна коса лъщеше като козината на бобър, а голите й рамене блестяха влажни в червеникавата светлина на залязващото слънце. Даже и не погледна към него, когато вдигна мръсните си дрехи и пак изчезна зад водопада.

Тя го искаше толкова много, колкото и той нея. Знаеше това. Беше го видял в очите й, докато го наблюдаваше да се къпе. Но как можеше просто така да се отърве от желанието си? Дори и не беше погледнала към него, за да види как приема влудяващите й маневри. Беше хладнокръвна, толкова хладнокръвна, че той май си беше намерил майстора. Тази мисъл го накара да изпадне в паника, защото това означаваше, че шансът да я има беше само наполовина, а това не го задоволяваше. Ако шансовете бяха 90 към 10, тогава щеше да бъде по-добре. Но защо, господи, трябваше да й предоставя някакъв шанс? Той искаше да бъде сто процента сигурен, че ще бъде негова. По-малко от това не беше приемливо.

След като свърши с прането, Джилиън отново се появи иззад водопада и отиде към купчинката чисти дрехи. Бен се чудеше дали ще успее и да се облече, като прилага тази тактика на ту виждаш, ту не виждаш, която беше използвала при събличането. Докато я наблюдаваше, разбра, че успя. Как се научаваха жените да правят това? Страшно вбесяващо беше.

Доволна от себе си, Джилиън седна, за да си обуе обувките и чак тогава погледна над рамото си към него.

— Свърших. Готов ли си да тръгваме?

Не беше, но светлината бързо намаляваше и трябваше да се върнат в лагера. Слезе бързо от стръмния бряг и премина по камъните, докато стигна до нея.

— Ти си една малка хитруша, знаеш ли това?

— Защо? — Зелените й очи бяха широко отворени и невинни.

— Не ме гледай с тези опулени очи. — Той самият я гледаше с мрачно любопитство, докато слагаше ръка на гърба й. — Хайде да вървим. Вече е почти тъмно. Надявам се, че Пепе ни е оставил нещо за ядене.

Събраха мокрите си дрехи във вързопчета, а Джилиън се увери, че пистолетът й не се вижда. Беше малко озадачена. Нещо у Бен се беше променило, но не можеше да разбере какво. Той просто изглеждаше… различен.

Изкачиха се по брега и се върнаха в лагера. Когато влязоха в осветения от огъня кръг, Джилиън беше изненадана от доста пресиленото спокойствие, демонстрирано от Кейтс и Рик, докато Дутра изглеждаше още по-намусен от всякога. Вероятно беше поискал да я проследи, но Кейтс не му беше дал, защото не е искал Бен да се върне и да ги залови, докато се опитват да дешифрират инструкциите. Никой от другите като че ли не бе забелязал нещо, но Кейтс е бил достатъчно хитър да измъкне картата без да привлича вниманието върху себе си.

От многозначителните погледи, които всички им хвърляха, тя разбра какво си мислеха, но не можеше да направи нищо. Бен беше сторил всичко възможно останалите да си мислят, че са любовници и щеше да бъде чиста загуба на време да отрича това, дори и да й се искаше. Не беше толкова глупава обаче, та да отхвърли макар и малката защита, която й беше предоставил по този начин.

Веднага след като вечеряха, тя се оттегли в палатката си, както й беше станало навик. Когато отвори раницата си, намери картата в същия джоб, но не и в същото положение. Значи бяха я разглеждали, но не са могли да разберат нищо. Тя пак провери инструкциите за следващата част от пътя, за да е сигурна, че в началото ги е дешифрирала правилно. След това, доволна, че всичко е наред, тя се съблече и легна да спи. Чувстваше се по-изтощена от друг път, защото да се справиш с Бен Луис изискваше много от енергията на една жена.

Следващите инструкции ги заведоха още по-навътре в планината, като пътят ставаше все по-мъчителен. Трябваше да се катерят нагоре и да слизат надолу по планинските клисури, а почвата под тях беше толкова плъзгава, че Бен ги завърза един за друг като алпинисти. Разстоянието, което сега минаваха за един ден беше два пъти по-малко от преди. Най-тревожното беше, че непрекъснато трябваше да заобикалят различни препятствия и Джилиън се безпокоеше, че ще пропусне следващия ориентир. И все пак, не виждаше как другояче биха могли да продължат. Само опитни алпинисти с пълно оборудване можеха да изкачат някои от скалите. Те вървяха по пътя, който се откриваше пред тях. Нямаха друг изход.

На петия ден от началото на изкачването страхотна буря ги застигна на тясна извиваща се пътека по стръмния склон на планината. Нямаше начин да намерят заслон, а пътеката беше толкова тясна, че не можеха да разпънат дори и една от мушамите. Пътеката бе малко по-широка от естествена тераса, издълбана в планината, като склоновете над нея и под нея бяха съвсем отвесни. Бяха напълно изложени на вятъра и на шибащия дъжд, като около тях проблясваха светкавици, а гръмотевиците трещяха точно над главите им.