Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

— Идете възможно най-близо до скалата и клекнете долу! — викаше Бен и тръгна покрай редицата, за да могат всички да го чуят. След това се върна там, където Джилиън седеше с гръб към студения камък, със свити глава и рамене, за да се предпази от дъжда. Той се клекна до нея, като я обгърна с ръце, за да я запази възможно най-много от бушуващата сила около тях. Тропическата дъждовна буря не е кротко нещо. Тя бушуваше шумно, като огромната й сила късаше клони от дърветата и караше всички обитатели на джунглата да се втурнат и да търсят подслон.

Тя се сгуши в прегръдката му и стоически се подготви да изчака края на бурята. Щеше да бъде самоубийствено, ако се опитваха продължат пътя си по време на бурята, а също така и безполезно, защото тя положително щеше да спре дълго преди да успеят да достигнат до някакъв подслон.

Минутите се влачеха, докато потопът се лееше отгоре им. Струите, които се стичаха по скалата над тях, нарастваха по сила и широчина, и се изливаха върху тях, като разплискваха кална вода около краката им. Бурята изглеждаше безкрайна, докато клечаха и се свиваха при всяка светкавица и стряскаха при всеки звук. И изведнъж тя отмина като продължи да разнася металното ехо на гръмотевиците си нагоре из планината. Дъждът спря и слънцето пак изгря, като почти ги ослепи с яркостта си.

Те станаха внимателно и протегнаха изтръпналите си крака и гърбове. През това време Мартим изтръска една цигара от водонепромокаемия си пакет и посегна за запалка. Влажният метал се изплъзна изпод пръстите му и тя падна от другата страна на пътеката. Воден от рефлекса си, без да помисли, той пристъпи напред, за да я вземе.

Всичко стана за миг.

— Не толкова близо — извика Бен.

В същото време се чу свистящ, виещ звук и Мартим можа само да извика приглушено от ужас, когато земята се срина под краката му и той изчезна от очите им. Като че ли дълго чуваха вика му, преди да прекъсне рязко.

— Господи! — Бен мигновено скочи и откачи въжето, което носеше навито на рамото си. — Дръпнете се! — Викаше гръмогласно той. — Стойте всички далеч от ръба! Дъждът го е размекнал.

С безизразни от шока лица всички послушно се дръпнаха отново назад и се сгушиха пак до скалата.

Нямаше за какво да запъне въжето, така че Бен го завърза под мишниците си и хвърли другия край на Пепе.

— Не ме изпускай! — каза той и по корем започна бавно да се плъзга към ръба, Джилиън тръгна напред, като сърцето й се беше качило чак в гърлото, но се насили да спре. Като се добавеше нейното тегло, опасността за него щеше да се увеличи. Вместо това тя се подготви да скочи мигновено и да прибави силата си към тази на Пепе, ако земята под Бен поддадеше.

Бен надникна предпазливо през ръба.

— Мартим!

Нямаше отговор, макар, че той извика името му още два пъти. Завъртя глава.

— Бинокъл.

Хорхе бързо го намери и го плъзна по подгизналата земя към протегнатата ръка на Бен, като внимаваше да не се приближи много.

Бен сложи бинокъла на очите си и го фокусира. Дълго мълча, след това го хвърли пак на Хорхе и започна да се плъзга назад.

— Шърууд, заеми мястото на Мартим при носилката — каза той отсечено, а Рик беше достатъчно шокиран, за да изпълни нареждането без да възрази.

Лицето на Джилиън беше пребледняло и напрегнато. Съвсем случайно тя беше погледнала към Мартим, когато той падна и беше видяла израза на пълен ужас и безпомощност в очите му, когато земята поддаде под него. Осъзнаването, че отива към смъртта си и не може да направи нищо. Баща й също беше умрял при падане в тези планини. Дали не се беше случило на тази тераса? Дали този ужасен, безпомощен поглед, когато разбираш, че се срещаш със смъртта, не се беше появил и в неговите очи?

— Какво ще правим? — попита тя почти беззвучно.

Погледът на Бен беше остър.

— Продължаваме. Трябва да се махнем от тази тераса.

— Но… Трябва да слезем долу. Може да не е умрял. — Чувстваше, че трябва поне да се опитат, макар че ако разсъждаваха логично, трябваше да е станало чудо, за да оцелее Мартим. — А ако, ако е мъртъв, трябва да го погребем.

— Не можем да стигнем до него — отвърна Бен, като внимателно се приближаваше към нея. Не му харесваше как изглежда. Като че ли беше в шок.

— Но трябва да направим нещо. Може само да е наранен…

— Не. Мъртъв е.

— Не можеш да видиш дали диша, дори и с бинокъла…

— Джилиън. — Той я обгърна с ръце и я придърпа към калното си тяло, като поглади с ръка влажната й коса. — Мъртъв е. Имаш думата ми за това.