Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Тя изсумтя. Контузията й не беше размекнала мозъка й.

— Не ме безпокои Дутра, защото той не би се вмъкнал в палатката ми през нощта.

Ъгълчетата на очите му се набръчкаха, щом се ухили:

— Не се опитвай да ме заблуждаваш. Постигам напредък и разбирам това. Вече ме покани да дойда сутринта.

— За да ми помогнеш да се облека.

— Ако настояваш. — Наведе се и бавно я целуна отново. — Не се безпокой да се обличаш, заради мене. — Очерта с пръст едното връхче на гърдата и се зарадва от начина, по който зърното щръкна. — Не знам защо си крила тези сладки неща от мене. Трябваше да направя това отдавна.

— Не би го правил и сега — възрази тя, — ако използвах напълно ръцете си.

— Провидението ми помага по мистериозен начин — произнесе той и завъртя очи. След това отново стана сериозен. — Повикай ме, ако се нуждаеш от мене, скъпа.

— Ще те повикам.

Той я целуна още веднъж, след това й помогна да си легне и я покри с чаршаф. Откакто бяха навлезли в планините, трябваше да се завиват нощем, защото ставаше по-хладно. Взе фенера със себе си и Джилиън остана в тъмнината, уморена духом и телом, притеснена от тази нова интимност между тях, но съзнаваща нейната необходимост. След това щеше да бъде още по-трудно да го държи настрани. Спомни си напрегнатия поглед, когато ръцете му обхващаха гърдите й, и цялото й тяло изтръпна от изгарящо желание. Силните му топли ръце бяха като огън, когато я докосваха, и той дяволски точно съчетаваше твърдостта и нежността, за да може да му устои.

Докато сънят я унасяше, събитията от деня минаха отново пред очите й, като на екран. Най-напред пороят, който се изля върху тях, след това шокът върху лицето на Мартим преди да изчезне в пропастта, я стреснаха и тя се събуди.

Задряма отново, но мозъкът й продължи съня оттам, където беше прекъснал, и отново изживя онези ужасни минути, като цяла вечност, когато видя как Рик започва да пада и се бе хвърлила диво след него дращеща, за да го хване някъде. За ужасяваща част от секундата си беше помислила, че и двамата ще умрат. Тогава онези като че ли железни менгемета се бяха стегнали около глезените й и бяха спрели устрема им надолу. Бен. Той беше до нея. Бе единственият, който можеше да я улови мигновено.

Бен… Нещо беше станало по-различно. Не знаеше какво точно. И защо вече не я наричаше „сладурче“, а „скъпа“?

Събуди се от шума на отварящия се цип на палатката и се опита да стане, но веднага замръзна на мястото си от болката в рамото.

— Неудачна идея — промърмори тя.

Най-напред се подаде главата на Бен; след това се вмъкна цялото му тяло. В ръката си държеше димяща чаша кафе. Сложи я внимателно долу, вдигна отново ципа на палатката, за да се скрият от любопитните погледи и чак тогава се обърна към нея. Сините му очи внимателно изследваха лицето й, като търсеха признаци на болка или умора. Тъй като беше спала много дълбоко, тя реши, че изглежда сънена, но в никакъв случай уморена. Изглежда, че и той си помисли същото, защото лицето му се отпусна.

— Как се чувстваш, скъпа?

— Ако не се движа, добре — прозина се тя.

Той се поколеба за момент:

— Мисля, че ще трябва да останем тук един ден и да си починем.

— Ти трябва да вземеш решение. Ще направим това, което ни кажеш. Но аз съм напълно в състояние да вървя, макар че не мога в момента да си нося раницата. — Тя погледна към кафето. — Твое ли е или си го донесъл за мене?

— И двете — пъхна загорялата си ръка зад гърба й и я повдигна така, че да седне, с такава лекота, като че ли тя беше дете. Тя грабна чаршафа и го тикна под мишниците си, за да покрие гърдите си, а той се ухили. — Снощи това не те тревожеше — каза й той и сложи металното канче в дясната й ръка.

Тя отпи внимателно от вдигащата пара течност.

— Разбира се, че ме тревожеше, но не можех да направя нищо.

Той разтри голия й гръб, като силните му пръсти приискаха мускулите и прогонваха болката и вдървеността от тях. Тя затвори очи в екстаз и тихо замърка.

— Мм, точно там — промърмори тя.

— По-добре си, отколкото си мислех — каза той. — Може би се дължи на добрата ти форма. — Взе канчето от ръката й, отпи от него и й го върна. — Сега да видим как е рамото.

Изглеждаше почти по същия начин, както и миналата вечер, подуто и натъртено, но тя можеше да си движи ръката малко повече.

— Мисля, че ще бъда добре, ако го превържем — каза тя. — Но ми дай още малко аспирин заради възпалението. Никога не съм предполагала, че изместеното рамо може да е такъв проблем. Мислех си, че само го връщаш на мястото му и всичко е наред.