Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Джилиън отиде настрани, за да разгледа отблизо отвесната каменна стена. Тръгна покрай нея, докато пътят й беше препречен от огромни морени, обрасли с гъста растителност. Тя се опита да се отърси от обхващащото я разочарование и да помисли. Професорът я беше научил винаги да премисля дадена ситуация, да преценява реалистично аргументите за и против. Това беше дисциплина, която винаги й отразяваше благотворно. Джилиън обмисли фактите. Пътят им беше блокиран. Не можеха да вървят нагоре, а ако следваха инструкциите, трябваше да направят точно това. Погледна нагоре, като изучаваше всяка пукнатина в скалите, всяко дърво и търсеше нещо необичайно, което можеше да й подскаже нещо.

Право на север. Въпреки всичко, трябваше да вървят право на север. А това беше… Тя се втренчи с пронизващ поглед в огромната морена пред себе си. Право на север беше право напред, а не право нагоре.

Наоколо се мотаеше Хорхе. Тя се обърна към него и попита любезно:

— Моля те, би ли ми отрязал една здрава пръчка?

— Разбира се.

Отряза една яка тояга с мачетето си. С няколко удара отстрани по-малките клонки и й я подаде със същата мрачна любезност.

Тя използва пръчката, за да разрови храстите и да се увери, че в тях не се крият змии или други опасни същества.

Бен се приближи към нея с големи крачки.

— Почакай, Джилиън. Какво правиш?

— Само разглеждам — отвърна му тя, като се скри зад една огромна папрат.

— Ей, почакай, за бога! Ще разчистим наоколо, ако искаш.

След ярката слънчева светлина, й трябваше около минута, за да може да вижда в полумрака. Листата бяха гъсти и образуваха естествен таван над главата й. Една пеперуда кацна на листото до ръката й и сви трепкащите си крилца.

Морените бяха огромни и обвити с увивни растения. Тя протегна ръка и докосна хладната повърхност на едната от тях, която сигурно беше висока колкото къща на два етажа. Не можеше да се каже колко стари са тези монолити. Ако бяха паднали от върха на планината, тогава сигурно по-голямата им част беше под земята.

— Джилиън, казах ти да чакаш — Бен се появи до нея, като отметна настрани една лиана. Бяха напълно скрити от останалите, които бяха само на няколко крачки от тях, растителността беше толкова гъста, че дори гласовете им се чуваха приглушено.

Тя използва тоягата, за да разчисти пътя пред себе си, и когато нищо не я нападна и не скочи върху нея, направи още една крачка.

— Какво има? — попита я той, като я наблюдаваше внимателно.

— Хайде да си проправим път зад тази морена.

— Защо?

— Защото инструкциите не казват, че трябва да вървим нагоре — отвърна тя.

— Разбирам какво искаш да кажеш — повдигна вежди й. — Добре. Но аз ще вървя отпред.

Промуши се покрай нея едвам, поради близостта на огромните скали. Използва мачетето си, за да разчисти растителността и малките дръвчета, които запълваха цялото пространство и по този начин правеха мястото почти непроходимо. С всяка стъпка като че ли ставаше по-тъмно и скалите се надвесваха все повече и повече над тях. Бен спря, като всичките му мускули се стегнаха.

— Какво има?

— Не усещаш ли?

Тя замълча, докато се концентрираше. Какво да усети? Лек хладен ветрец… Ветрец? Тук, зад огромните морени?

— Откъде ли идва? — прошепна тя.

— От някъде точно пред мене — гласът му беше напрегнат. — Духа с пълна сила в лицето ми.

Отново размаха мачетето си, като разряза зелената стена, която му пречеше да види какво има по-нататък. Щом обърканите лиани и клони паднаха на земята, появи се тесен тъмен отвор. От него леко подухваше хладният ветрец.

— Да ме вземат дяволите! — Отстъпи той назад и се блъсна в нея.

— Можеш ли да видиш докъде стига?

— Скъпа, аз не мога да видя и на две стъпки в тази тъмнина. На това аз му викам тъмно.

Беше оставил раницата си, преди да се присъедини към нея, така че нямаше фенерче. Джилиън бързо се върна назад, където другите ги чакаха. Всички бяха малко разтревожени какво правят с Бен, но не бяха достатъчно любопитни, за да отидат сами и да видят какво става зад голямата скала. Докато вадеше фенерче от раницата си, Кейтс я попита:

— Намерихте ли нещо?

— Възможно е да има проход зад скалата — отвърна тя, — а може и да няма. Не можем да кажем още.

— Ще дойда с тебе — каза той.

Пробиха си път до мястото, където Бен ги чакаше. Кейтс непрекъснато поглеждаше притеснено нагоре, но не се върна. Когато стигнаха при Бен, Джилиън видя, че беше използвал времето, за да доразчисти растителността около отвора.