Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Кейтс облещи очи, когато видя тесния тъмен проход в планината. Мисълта да влезе вътре явно го плашеше.

Бен взе фенерчето и освети отвора. Проходът се разширяваше веднага от другата страна и той разбра каква добра защита представлява този тесен вход в скалата. Враговете трябваше да влизат един по един и можеха лесно да бъдат обезвреждани. Пътят по-нататък представляваше нещо като тунел, пробит в скалата, висок около 2.20 и широк 1.50 м. Не можеше да каже дали размерите му се променят по-нататък, защото след около 3 м тунелът завиваше рязко надясно.

— По дяволите! — изруга Кейтс. — Вътре сигурно има прилепи.

Бен насочи фенерчето към тавана. Освен паяжини, не видя нищо друго.

— Като че ли е правено от хора — каза той. — Няма прилепи, освен ако по-нататък не се стига до естествена пещера. — Повиши глас и извика — Пепе!

След тридесет секунди малкият индианец беше до тях. Погледна към отвора и тесните му черни очи се разшириха от тревога. Каза бързо нещо на родния си език на Бен.

— Не му харесва — преведе Бен.

— И аз самата не съм във възторг — каза Джилиън. Щом си помислеше, че ще трябва да влезе в пълната тъмнина на този проход, тръпки полазваха по гърба й.

Кейтс се изпоти, докато гледаше тъмния отвор.

Бен намигна на Джилиън:

— Не се безпокоя от прилепите, но не можем да кажем какво друго може да е вътре.

— Има само един начин да разберем — каза тя.

— Влез първа.

— Ти си този с фенерчето в ръка.

Бен извади пистолета си и го зареди:

— Предпочитам да държа това.

— Имаш и двете неща, затова тръгвай — каза тя нетърпеливо. — Аз ще бъда непосредствено зад тебе. Или пред тебе, ако наистина искаш да вляза първа.

— Ти оставаш тук — нареди той.

— Няма. Аз открих този проход и той си е мой.

— Моля? Аз имах мачете, аз прочистих растителността и аз бях този, който първи усети хладния въздух.

— Само защото ме избута и мина пред мене. Справях се много добре и без тебе.

Докато се джафкаха, Бен направи няколко стъпки навътре, а Джилиън го последва по петите. От вълнение сърцето й биеше лудо. Кейтс също ги последва, макар и неохотно.

— Казах ти да стоиш отвън — промърмори Бен на Джилиън.

— Е и?

Стигнаха до острия завой и го преминаха. До този момент от входа се процеждаше светлина, а сега внезапно бяха погълнати от пълен мрак, разкъсван само от слабия лъч на фенерчето. Тунелът не се промени. Височината и ширината му останаха приблизително същите. Джилиън прокара ръка по каменната стена и усети белезите, които говореха за човешки труд.

— Знам — каза Бен, като забеляза какво прави. — Правен е от хора.

Сигурно от жени, помисли си тя. Беше толкова развълнувана, че й се искаше да крещи от радост, просто за да се освободи от напрежението.

Продължиха още петдесетина метра, без да се спънат в някой капан или да паднат в яма, когато Бен нареди да спрат.

— Това е пътят — каза той. — Хайде да излезем оттук. Не минавам и крачка повече без въжета и предохранителни мерки. Този проход може да се вие с километри навътре. — Гласът му проехтя напред и назад по протежение на тунела и се върна към тях. Ефектът беше призрачен.

Кейтс наложи бързо темпо при обратния им път и би вървял още по-бързо, ако не трябваше да следва успокоителния лъч на фенерчето, който идваше отзад. Отново излязоха на дневна светлина и намериха всички останали да ги чакат около входа, като на лицата им бяха изписани в различна степен безпокойство и вълнение.

— Какво намерихте? — попита Рик. Той беше един от развълнуваните и едвам се удържаше да не заподскача.

— Нищо — отвърна Кейтс.

— Нищо? — лицето на Рик се издължи.

— Все още нищо — каза твърдо Джилиън. — Не стигнахме далече.

— Чуйте ме, всички — каза Бен. — Отстъпете малко назад. Наблъскали сме се тук като сардели. Хайде да излезем на по-широко и да обмислим какво да правим.

Това, което щяха да направят, беше просто. Беше го обмислил набързо, докато бяха в тунела. Ако случайно бяха намерили Каменния град, той не възнамеряваше да изостави Джилиън след себе си в ръцете на Кейтс или Дутра. Където отиваше той, идваше и тя. Не можеха да продължат с носилките, заради завоите, но не би имало проблеми да преминат по тунела с раници на гърба. Бързо свалиха товара и го преразпределиха, като раниците почти сгънаха мъжете на две. Надяваше се пътят им през тунела да не е дълъг.

Завърза всички с въжета един след друг по прост метод — просто прокара въжето през гайките за колана на всеки. Възникна проблем с Пепе и Еулохио, защото те не носеха колани, но Джилиън бързо го реши, като забоде по една голяма безопасна игла на дрехите им и прокара въжето през тях. Тя настоя да носи малка раничка, която провеси на дясното си рамо, за да помогне на останалите, доколкото може. Всички държаха фенерчета.