Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

— И така, къде е онова съкровище, за което ми разказа? — настоя той.

— Ако има съкровище — пое си дълбоко дъх тя, — то може да е навсякъде. А може и не само ние да сме намерили това място.

Като се мръщеше, Кейтс се приближи към нея.

— Какво искаш да кажеш с това ако има съкровище? Защо, по дяволите, мислиш, че сме дошли? Ако си ни излъгала…

Внезапно Бен застана до нея.

— Никой не знае какво има тук — каза той с равен тон, в който въпреки всичко се усещаше заплашителна нотка и това възпря Кейтс. — Много неща могат да се случат през четиристотин години.

— Какво ще правим сега? — попита Рик.

— Ще направим лагер. Това е най-важното нещо. Това място със сигурност няма да ни избяга.

Джилиън почти умираше от нетърпение да започне да търси, но знаеше, че Бен е прав. Най-напред разчистиха голяма площ, като през това време тя се изправи на нокти, да не би да унищожат някоя археологическа ценност. Но нищо не попадна под проблясващите остриета, освен храсти, лиани и малки дръвчета. Нямаше много високи дървета в тази закътана долина и се чудеше защо. Имаше много светлина, но растителността, макар и гъста, като че ли не растеше на голяма височина. Причината за тази странност, каквато и да бе тя, представляваше част от характерните особености на Анзар, а тя с нетърпение очакваше да започне да разкрива тайните му.

Разположиха палатките на по-голямо разстояние една от друга, отколкото когато пътуваха. И тя почувства това странно чувство на сигурност. Нищо не ги заплашваше в тази защитена каменна чаша. Все пак Бен опъна палатката й непосредствено до неговата.

Не очакваше, че в тази затворена долина ще духа вятър, но изглежда че постоянно полъхваше хладен бриз и въздухът беше лек, почти прохладен. Сигурно нощем ставаше оста хладно.

— Моля всички да внимават къде стъпват — каза тя. — Може да има купи, гърнета, други неща, които да се търкалят навсякъде.

Всички археологически находки щяха да са покрити с мръсотия, която се е натрупвала с години, и тя беше виждала как подобни ценности се въргалят по земята.

Все още имаше достатъчно светлина, след като построиха лагера, и Бен плъзна ръка около талията й.

— Разходи се с мене — нежно я помоли той.

— Защо? — изгледа го тя подозрително.

— Трябва да говорим.

— За какво?

— По дяволите! — въздъхна той. — И ти ако не си най-недоверчивата жена, която някога съм срещал, режа си главата. Просто ела с мене, моля те.

— Добре — каза тя, като се цупеше. — Но не си мисли, че съм се съгласила за други неща.

— Кога ли си се съгласявала? — въздъхна пак той.

Не беше лесно да вървят през гъстата растителност. Той носеше мачетето и изсичаше пътя пред тях. След няколко минути Джилиън попита:

— Защо правиш това? Или просто ти е нужно физическо упражнение?

Той погледна назад, за да се увери, че никой не ги преследва. Вече бяха достатъчно далече, за да може някой от другите да чуе какво си говорят, а ако се опиташе да се прокрадне през храстите, щяха да го усетят.

— Оттук нататък има много клони — каза той. — Рекох на другите да внимават за Кейтс и Дутра. Ако се започне нещо, съм им казал да се разпръснат и да се опитат да се измъкнат кой както може. Предполагам, че все още сме относително в безопасност, освен ако не откриеш някакъв голям червен скъпоценен камък, макар че по-вероятно е да намериш злато. Тогава ще ни убият за нула време.

— Знам.

Тя разбираше всички трудности, свързани с намирането на Каменния град, и въпреки казаното от нея, че вече може и да е разграбен, не вярваше в това. По всяка вероятност те бяха единствените човешки същества, които бяха влезли в тази изолирана каменна чаша, откакто Анзарската цивилизация беше загинала.

— Играта свърши. Носи винаги пистолета си със себе си.

— Да, разбирам.

— Ако нещо стане, не чакай да видиш как ще се развият нещата. Бягай към тунела и гледай да се измъкнеш оттук. Тичай възможно най-бързо и не се спирай да вземаш нищо. Ще те настигна от другата страна. Каквото и да правиш, не се оставяй в този капан тук. Това място ме кара да се чувствам неудобно, тъй като има само един изход. Страшно ми се иска да намерим и друг.

— Не вярвам. Точно този тунел е запазил Анзар така добре скрит досега.

— Да, но въпреки това те са измрели.

— Чудя се какво ли е станало с тях. — Не можа да се сдържи, очите й се напълниха със сълзи. — Разбира се, това ще възстанови реномето на татко, но тук е живяло специално племе, което един ден просто е изчезнало. Да се разбере какво е станало с тях е важно.