Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Бен подаде глава:

— Не се пъхай в тези помещения сама — каза той раздразнително.

— Защо? Да не мислиш, че има змии? — попита тя с широко отворени очи.

— Разбира се, че има, но ти още не си ги видяла.

— Бъркаш — продължи да ръчка с пръчката из боклука тя. — Точно преди да си подадеш главата една мъничка змиичка си плю на петите и изчезна.

Бен стисна зъби и за момент в погледа му проблесна гняв. След това се отпусна и й се ухили:

— Все забравям, че не си новак в тая работа. Значи не се страхуваш от змии, а?

— Не. Пазя се от тях, но не се страхувам.

— Само че змиите не са единствената опасност, с която можеш да се сблъскаш на такова място.

— Вярно е.

— Нямаш и намерение да ми обърнеш внимание, нали? — попита я той отчаяно. — Ще продължиш най-безгрижно да се разхождаш из тези стаи.

— Това ми е работата.

— А пък моята е да те пазя. Отсега нататък, ако аз не съм с тебе, някой друг от мъжете ще те придружава.

— Нямам нищо против — отвърна тя разсеяно.

Всъщност тя въобще не му обръщаше никакво внимание, помисли си той. Беше погълната изцяло от ровичкането с пръчката, като от време на време клякаше, за да разгледа нещо внимателно. Работата й стоеше над всичко. Вбесяващо беше, но почувства как се размеква по странен начин, докато я наблюдава. Просто си беше Джилиън. Обичаше работата си и щеше да пренебрегва всичко останало, докато се занимаваше с нея. Единственото, което можеше да направи беше да я наблюдава възможно най-отблизо и да не забравя, че тя е най-способната жена, която е срещал някога. Знаеше какво прави, освен това имаше солидна опора в реалността.

Не можеше да не е смаян от факта, че всъщност откриха това място. Много повече би му харесало, ако бе принудена да признае, че такова място не съществува. Това би я разочаровало горчиво, но щеше да е по-безопасно за всички тях. Сега се чувстваше така, като че седят върху вулкан, който всеки момент ще изригне. В момента всичко изглеждаше спокойно, но ако намереха проклетата Императрица, или пък злато, играта щеше да загрубее. Не беше лошо да е готов за всичко, така че вече беше планирал някои неща. Ако нищо не се случеше, щеше да продължи, както обикновено.

Тъй като искаше да държи под око Кейтс и Дутра, нареди на Хорхе да бъде постоянно до Джилиън и да й помага, както заради нейната безопасност, така и защото рамото й още беше подуто. Не му се искаше тя да злоупотребява с ръката си.

Джилиън беше щастлива в компанията на Хорхе. Беше приятен и работеше неуморно. Не беше кой знае колко ентусиазиран от счупените грънци и странните боклуци, които намираха, но беше напълно доволен да й помага да ги търси.

За щастие другите помещения съдържаха повече неща от първото. Тя много внимаваше да записва спецификата на всяка находка: местонахождението й, описание, състояние. Нямаше да може да носи много, ако въобще успееше да вземе нещо, а не искаше да унищожава каквото и да е доказателство, което би помогнало при разкриването на загадката на Анзарската цивилизация и при определяне нивото на нейния прогрес. Покритите с глазура и рисунки чирепи, които беше намерила досега, означаваха, че са използвали пещи, но досега не беше открила никаква следа тях. Щеше да й отнеме много време да открие и да свърже археологичните находки и доказателствата, които биха дефинирали Анзарската цивилизация.

С всеки изминат ден Кейтс ставаше все по-нетърпелив — не намираха нищо друго, освен както казваше той „боклуци“.

Джилиън също беше, ако не нетърпелива, то разстроена до известна степен, че не намира нищо друго. Дали мястото не е било открито и разчистено от грабители преди тях? Ако се беше случило това, никога нямаше да научат много за цивилизацията на Анзарите от онова, което бе останало.

Пресяваше внимателно още една купчина отпадъци, когато внезапно разбра, че е извършила монументална глупост. Развълнувана, че е открила тунела, както и това, което със сигурност беше Каменния град, тя беше забравил за инструкциите.

Инструкциите не свършваха с тунела. Имаше и други указания, които по всяка вероятност водеха директно към Сърцето на императрицата.

Спря работа и се усмихна на Хорхе.

— Мисля, че за днес стига толкова — каза тя. — Рамото ми се обажда и съм уморена.

— Трябва да си почивате — каза той със плахата загриженост, която често пъти беше показвал напоследък.

— Ще си почина — съгласи се тя и се върна в лагера. Повечето от мъжете вече бяха тук, отегчени от необходимостта да разчистват достъпа до малките помещения, които толкова много си приличаха и не предоставяха нищо вълнуващо. Тя вървеше половин ден след тях, така че спирането на работата им нямаше значение. Бен също беше там и седеше с кръстосани крака на земята, докато почистваше и смазваше оръжията си. Предупреден за нейното присъствие от някакво шесто чувство, той се огледа, за да я види. Тя му се усмихна, но не направи никакъв опит да разговаря с него. Вместо това влезе в палатката си.