Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

С пистолета, стиснат здраво в дясната му ръка и с пушката, окачена така, че да може бързо да я сграбчи, Бен поведе обратно групата към тунела. Нямаше представа какво щяха да открият. Тунелът можеше и да е задънен или пък да е блокиран от свлечена земна маса. Всичко беше възможно.

Джилиън прехвърли фенерчето в лявата си ръка и тайно намести собствения си пистолет в раничката на рамото си, така че да може веднага да го измъкне.

Бен вървеше първи, веднага след него Джилиън, а зад нея Пепе. Пепе беше много нервен при подготовката им и тя предположи, че го безпокои близостта на тунела. По-безчувственият Еулохио не изглеждаше изплашен, а по-скоро заинтересуван.

Ехото отекваше много силно в ушите им, така че бързо свикнаха да шепнат.

Според Джилиън бяха изминали почти четвърт миля, когато тунелът рязко тръгна нагоре и започнаха да се изкачват по широки, плитки стъпала, които явно бяха издълбани в камъка. Наклонът не беше голям, но беше мъчителен за мъжете, тъй като носеха много допълнителен товар.

Въздухът стана още по-хладен и Джилиън потрепера. Светлината на фенерчето на Бен разкриваше още стъпала пред тях.

— Колко ли още трябва да вървим? — зачуди се тя на глас.

— Като имам предвид начина, по който криволичат и завиват, струва ми се, че още ще повървим. Но докато усещаме ветреца, не се безпокоя. Отнякъде влиза свеж въздух.

Безкрайната тъмнина ги изнервяше. Тя се чудеше как спелеолозите се научаваха не само да понасят усещането, че са заровени в земните недра и да понасят потискащата тъмнина, но и всъщност да изпитват удоволствие от нея. Това не беше за Джилиън.

Тунелът отново стана равен и Бен ги накара да спрат за малко, за да могат да си поемат дъх. След десет минути тръгнаха отново.

Джилиън беше отбелязала времето, когато влязоха в тунела. Обърна китката си така, че фенерчето да освети часовника й. Бяха изминали петдесет и четири минути и ако махнеше почивката, бяха вървели около четиридесет и пет минути. Ако ходът им беше по-бърз, за това време би трябвало да се изминали три мили, но дори и при по-бавния им ход, според нея бяха изминали поне две мили. Голям тунел беше. Някой доста се беше потрудил, за да го издълбае в сърцето на планината, но беше възможно също така природата да беше започнала това дело, а човекът — мъже или жени — просто да са разширили прохода, който вече е съществувал.

— Ето, пак се качваме — каза Бен, като тръгнаха нагоре по следващата серия от широки плитки стъпала. Всяко стъпало добавяше по не повече от 2,5–3 см към предишното, но стотиците от тях представляваха значителна височина, която те изкачиха с усилие.

След като минаха един завой, пред тях изведнъж проблесна светлина. Замъглена, едва различима, но светлина. Докато приближаваха към нея, видяха, че и изходът беше така обрасъл с дебели лиани и храсти, както и входът. Този отвор беше широк, колкото и тунела, но пак само един човек можеше да мине през него, защото трябваше да има място, за да си послужи и с мачетето. Бен свали раницата от гърба си и започна да сече със смъртоносното си, остро като бръснач оръжие, за да пробие пътя им извън тунела с животинска сила. Слънчевата светлина започна да навлиза все по-ярка.

И изведнъж отново бяха навън, като бутаха настрани големите листа, които ги удряха през лицата и режеха провисналите лиани. След тъмнината на тунела, трябваше да сложат ръка над очите си, докато свикнат със слънчевата светлина.

Това, което видяха, беше досущ като от другата страна на тунела.

— И сега какво? — попита разочаровани Рик. — Накъде ще отидем сега?

Джилиън се въртеше и оглеждаше. Бяха в нещо като чаша със скални стени. Обученото й око забелязваше детайл след детайл и гърдите й се изпълваха с едно все по-нарастващо чувство, така че й се струваше, че ще се пръсне. Улови погледа на Бен и разбра, че той е видял същите неща, но внезапно стана страшно сериозен, докато на нея й се искаше да скача във въздуха и да крещи от възторг.

— Не отиваме никъде — успя най-накрая да каже, като гласът й трепереше от напрежение. — Пристигнахме. Намерихме Каменния град.

Рик отново се огледа:

— Това ли е той? — Настойчиво попита, очевидно разочарован.

— Освен ако не се заблуждавам — отвърна Джилиън. Но нямаше никаква заблуда. Виждаше това, което трябва. Каменните стени, които ги заобикаляха, бяха пълни с помещения, подобно на медните пити. Входовете към тях отдавна бяха превзети от джунглата, но тя все още можеше да различи някои очертания, както и известна повторяемост в растежа на лианите.