Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

— Връщането ни в Манаус няма да те предпази от мене, скъпа. Ти си моя и ще трябва да го признаеш, независимо от това колко дълго ще трябва да те преследвам.

— Това ти подсказва твоето его. Веднага щом се върнем, някоя друга жена ще улови окото ти. Някоя, която няма да възразява срещу краткотрайна връзка.

— По дяволите! Никак не си лесна — измърмори той. Като че ли искаше да каже още нещо, но се отказа и извади чиста фанелка от раницата й. Ръцете му бяха толкова нежни, колкото и преди, докато й помагаше да я облече. След това превърза стегнато рамото й и привърши обличането й така ефективно, като че ли беше дете. След това, за нейно учудване, коленичи зад нея и среса косата й, като я върза на обичайната конска опашка. Свърши, като я целуна по врата. — Така. Готова ли си за закуска?

Готова беше, макар че я беше извадил от равновесие с нежните си грижи. Не искаше той да е нежен. Искаше да е онзи Бен Луис, с когото беше свикнала — безсрамен, напорист и безразсъден. И смел, добави тя мислено, за да бъде справедливо. Впечатляващо способен. Опасен. Безцеремонен.

За първи път се почуди дали щеше да е достатъчно силна, за да му устои; дали въпросът не беше кога, а не дали ще се случи. Правеше нещо толкова глупаво, че не можеше да повярва, че това е тя. Влюбваше се в него.

Този ден той ги караше често да спират, за да може тя да си отдъхва, и в крайна сметка изминаха повече път, отколкото тя си беше представяла. Макар че китките и рамото й бяха наранени, тя не усещаше болка в тях, освен ако нещо не докоснеше насинените й места. Стегнатата превръзка предотвратяваше раздвижването на раменната става и даваше възможност на разтегнатите сухожилия да заздравеят. Тъй като не носеше раница, походът всъщност беше по-лесен за нея, отколкото преди нараняването й.

Вечерта, когато Бен махна бинта, който придържаше лявата й ръка привързана към тялото й, тя установи, че може да я движи без особена болка, тъй като превръзката на рамото й продължаваше да придържа ставата. Тя успя да се съблече сама, макар и бавно и внимателно, и след като изпи два аспирина, спа добре.

На следващия ден се чувстваше достатъчно добре, за да не привързва лявата си ръка и закрачи бързо непосредствено след Бен. Бяха толкова високо в планините, че задушаващата горещина не се чувстваше така силно и макар че все още се катереха и слизаха от разни стръмнини, тя успяваше да се движи без особени затруднения.

Тази сутрин бяха вървели само няколко часа, когато изведнъж се намериха в нещо като тропическа версия на речен каньон. Около тях се издигаха отвесно планини и макар че кодираните инструкции казваха, че трябва да вървят право на север, право на север би било възможно само ако имаха криле. Спряха и всички я погледнаха очакващо. Тя огледа възвисяващите се към небето планини. Тук-там виждаха оголени скали, но по-голямата част бяха покри с дървета и храсти, които превръщаха скалите в зелена стена. По земята се влачеха лиани, които бяха по-дебели от ръката й, а дивите орхидеи цъфтяха по-буйно от където и а е другаде.

— Може би трябва да видиш пак инструкциите — Бен пристъпи към нея и й подаде раницата.

Джилиън извади бележника си и декодира отново текста, но инструкциите си оставаха същите.

— Точно тук трябва да сме — каза тя озадачена.

— Не може да е така, освен ако не трябва да се катерим по лианите като маймуни.

— Гласи право на север — посочи безпомощно тя, — Право на север е нататък.

— По дяволите. — Той свали шапката си и избърса потта от челото си. — Някъде сме се отклонили от пътя.

— Невъзможно. Вчера следобед онзи белег си беше на мястото. Намираме се точно, където трябва. Знам това.

Той наклони глава назад и погледна нагоре:

— Тогава трябва да измислиш нещо друго, защото според мене, сме стигнали до задънена улица. Не че не го очаквах, но ако не промениш бързо мнението ми, ще се обърнем и ще тръгнем обратно.

— Какво искаш да кажеш с това ще тръгнем обратно? — Кейтс се беше приближил достатъчно близо, за да чуе какво си говорят и беше бесен.

— Не знаеш ли, че повечето експедиции като тази не стигат до никакъв резултат? — Бен беше язвителен. — То е като да търсиш нефт. Плащаш и поемаш риск.

— Но… беше съвсем сигурно, че тази експедиция ще бъде успешна! — Лицето на Кейтс изведнъж прие болезнен израз.

Бен изсумтя. Грубиянският звук изрази съвсем точно отношението към „сигурните неща“.

— Не можем да се връщаме — настоя Кейтс. — Трябва да намерим мястото.