Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Да, Бен Луис бе костелив орех — храбър, непоколебим и лукав. Освен това дебнеше Дутра като ястреб и винаги беше въоръжен. Можеха да се справят с него само чрез засада.

От мига, в който напуснаха Манаус, проблемите ставаха все повече и повече. Вместо опитен водач, Дутра излезе жесток наемен убиец, който се крие от закона. Освен това не познаваше Рио Негро и трудно се оправяше в джунглата. Кейтс все пак се надяваше, че Дутра ще успее да ги изведе обратно, щом се докопат до съкровището, защото за Луис обратен влак нямаше да има.

Макар и да предполагаше колко тежко ще й бъде, денят беше истински кошмар. Раницата на гърба й така тежеше, че към обед вече едва местеше краката си. Ремъците се впиваха в раменете й, а бедрата й горяха. Пътуването през джунглата не бе леко дори и без багаж, а с товар на гърба си беше чисто мъчение. Огромни усилия изискваше и вдишването на тежкия влажен въздух. Трябваше да гледа в краката си, за да не се спъне в някой корен, да избягва висящите лиани, които можеха да я омотаят в мрежата си и да носи тояга, с която да прогонва всички обезпокоени от минаването им живинки.

Бен и двамата индианци, Пепе и Еулохио, сякаш не усещаха умора, макар че Бен се къпеше в пот. Джилиън все пак се гордееше, че се справя толкова добре, колкото и носачите и далеч по-добре от Дутра. Рик и Кейтс, както и предполагаше, беряха душа, защото никога през живота си не бяха полагали физически усилия. Бен наложи бавно темпо, но двамата пръхтяха като изтощени коне и плетяха крака. Щом водачът обяви почивка, двамата се стовариха като трупове на земята, дори без да свалят раниците си.

Джилиън ловко се освободи от раницата и я пусна на земята..

— Пийни малко вода — обърна се тя към Рик. — И вземи една таблетка сол.

Нито той, нито Кейтс се помръднаха.

— Пийнете малко вода! — настоя тя.

Рик я погледна с едно око.

— Ти пък какво си се загрижила за нас? — злобно се заяде той. — Проклета кучка!

— Не е зле да я послушате. — Тонът на Бен не търпеше възражение. — Тя е много по-печена от вас. Ако искате да се почувствате по-добре, не е лошо да последвате съвета й. Ще ви зарежа тук, ако не се движите в крак с останалите.

Кейтс безмълвно се протегна за манерката с вода. Джилиън го видя как преглъща таблетката сол. Изразът на лицето му не беше особено дружелюбен — идеята да бъде зарязан сам насред джунглата май изобщо не му се нравеше, тъй като в края на краищата той бе финансирал експедицията. Джилиън си помисли, че Бен бе нагъл поне за двама.

Рик с неудоволствие последва примера на Кейтс и скоро се почувства по-добре; дори можа да хапне малко от храната, приготвена от Пепе.

Щом започнаха да се стягат за тръгване, Рик бавно се приближи към раницата на Джилиън.

— Що не вземеш моя багаж, пък аз ще взема твоя — хапливо рече той. — Мисля, че тогава няма да се дуеш толкова. Бас ловя, че след час ще изплезиш език. Нямаше да издържиш досега, ако носеше целия дял от товара си.

Джилиън не можеше да си представи с какво бе заслужила това враждебно отношение; бързо се извърна настрани, за да скрие болката в очите си. Глупаво беше, защото познаваше добре Рик и знаеше, че не може да очаква благодарност от него, но все пак той й беше брат и не можеше да го зачеркне от живота си. Може би някога този ден щеше да настъпи, но не още, и все пак бе изненадана, че е толкова засегната от грубите му нападки.

Тя не искаше Рик да носи нейната раница заради пистолета, но не искаше да настоява. Всъщност й беше все едно.

— Не пипай раницата й — процеди Бен, пристъпвайки към тях. Изобщо не му пукаше какво ще каже или ще си помисли Рик Шърууд. — Багажът й тежи точно толкова, колкото и твоя, тъпо копеле такова! Ако искаш, вдигни двете раници, за да сравниш теглото им, но после много внимателно ще оставиш на земята багажа на Джилиън и ще държиш шибаната си уста затворена, чу ли ме добре?

Рик стоеше надвесен над раницата и го гледаше злобно.

— Вдигни я! — изсъска Бен.

Рик бавно се наведе и повдигна раницата. Чертите на лицето му се изкривиха от изненада и той стрелна погледа си към Джилиън. Сетне устните му се извиха презрително и той стовари раницата на земята.

— Вдигни я! — Думите му изплющяха като камшик. — Казах много внимателно, нали чу? — Той стоеше с разкрачени крака и леко наведена встрани глава. Ръцете му висяха отпуснато край тялото, но изглеждаше като човек, който всеки момент ще се хвърли в атака.

В очите му блестеше дива ярост. Рик внимателно постави раницата на земята и безмълвно тръгна към своя багаж.