Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

— Всичко ми се вижда толкова объркано — измърмори Бен.

Тя се усмихна с поглед, вперен в хоризонта.

— Няма значение. Важно е да открия Каменния град, за да докажа, че татко е бил прав. Няма значение дали племето се е състояло само от жени или пък членовете му са били и от двата пола. Важното за мен е да намеря доказателства за съществуването на тази древна цивилизация.

— Значи ще ти е все едно, дори и ако онова място е било обитавано от армия еднооки бандити?

— Точно така, макар че това би забъркало и мита за циклопите в и без друго заплетената история.

— О, ще полудея от твоите митове! Забрави за еднооките бандити.

Изведнъж Джилиън замръзна на мястото си, вторачена в джунглата.

— Тук е! — извика тя.

— Тук ли?

— Да, точно тук! — Тя се обърна към него и изкрещя в лицето му: — Това е мястото, по дяволите!

Той хвърли един поглед към гъстата джунгла, надвиснала над водата, измърмори „Щом казваш“ и даде необходимите разпореждания на Пепе, който начаса насочи лодката към брега.

Мястото не даваше големи възможности да скрият лодките, но Бен нареди да ги закотвят в едно закътано заливче и да ги завържат с вериги за дърветата. Вероятността обаче да не ги заварят бе доста голяма. Той беше предвидил и това, поради което се бе погрижил и за два големи надуваеми сала, които скриха на около петдесет метра от брега.

Буйната оплетена растителност беше най-гъста покрай брега, защото там имаше повече слънчева светлина; отначало трябваше да си пробиват път с мачететата, но щом се озоваха в мрака под непроницаемия растителен покров, придвижването стана много по-лесно. В джунглата ниско над земята растителността не е гъста; флората непрекъснато пълзи нагоре към слънчевата светлина, за да оцелее. Светът под тройния покров бе необикновен и странен — това бе царството на екзотични пълзящи орхидеи и неподвижен влажен въздух. Гигантските, яки корени на дърветата, чиито корони се губеха някъде високо горе, се извиваха в причудлива плетеница. В този мрачен свят и най-слънчевото пладне се превръщаше в сенчест полумрак; дебелите лиани се виеха и сплитаха като здрави въжета, разклащани понякога от невидимите движения на маймуните, скрити някъде високо горе. От време на време случайно проникнал слънчев лъч озаряваше за миг листака. Звуците заглъхваха и умираха; поради това цвъртенето и крякането на местните жители се долавяха някак приглушено, сякаш идваха от много далеч. В джунглата се усещаше мрачното величие на готическа катедрала.

Джилиън разтоварваше лодките заедно с мъжете. Всеки щеше да носи раница, в която имаше лека палатка, дунапренена постелка за спане, лични вещи и част от хранителните запаси. Останалата част от провизиите щеше да бъде натоварена върху четири носилки, които щяха да бъдат носени от осмината помощници. Бен скри хранителните запаси, предвидени за обратния път до Манаус, при саловете.

Останалата част от деня премина в разтоварване на лодките и разпределяне на провизиите и екипировката, така че Луис реши да прекарат нощта тук. Опънаха палатките и запалиха огън. Налагаше се да оставят спиртниците, тъй като тежаха прекалено много. Отсега нататък щяха да готвят на лагерен огън.

Късно следобед Кейтс влезе в джунглата, за да се облекчи. След по-малко от две минути се раздаде невероятен рев. Бен грабна пушката си и се втурна по посока на писъка, останалите тръгнаха по петите му.

Гъстата растителност бе попречила на Кейтс да се отдалечи много. Джилиън чу как Бен казва:

— Не е отровна!

— Мътните да те вземат, само не ми казвай, че не е отровна! — пищеше Кейтс. — Това е коралова змия!

— Ами — спокойно възрази Бен. — Това е речна змия. Доста си едричък, за да те погълне, така че си в безопасност. Успокой се, моля ти се, и винаги носи здрав кол със себе си.

Бразилците се упътиха обратно към лагера, опитвайки се да прикрият подигравателните си усмивки. Джилиън реши да ги последва, обърна се и се сблъска с Дутра.

Начаса отскочи назад със свит от погнуса стомах. Как така не бе усетила кога се е приближил до нея? Как не бе надушила гадната миризма на гнило, която се носеше като облак край него? Той не каза нищо, само й се ухили, оголвайки кафявите си развалени зъби. При вида на дългите резци по гърба й полазиха тръпки. Злобните му похотливи очички се впиха в гърдите й: овладя я зловещото предчувствие, че извергът иска да ги захапе.

Тя се втурна към лагера, но изведнъж се спря. Макар че палатките се намираха само на двайсетина метра оттук, гъстата растителност щеше през цялото време да я скрива от погледите на останалите. Всъщност беше в ръцете на Дутра. Затова Джилиън рязко смени посоката и се приближи до Бен. Той я изгледа учудено, сетне погледът му се плъзна към Дутра и прозрението измести изненадата от очите му.