Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

— Съгласен съм с Луис — процеди през зъби Кейтс, сграбчи Рик за рамото и го дръпна настрана. — Дръж затворена шибаната си уста. Хич не ми пука, че мразиш сестра си и в червата. Ако дрънкаш много-много, тя може и да реши, че не си струва да се занимава с нас и двамата с Луис ще ни зарежат като едното нищо. Не я ядосвай и не се заяждай с нея, защото аз ще се ядосам.

Мрачното лице на Рик бе червено от яд, но за първи път реши да последва дадения му съвет и да държи устата си затворена.

Джилиън вдигна раницата си, мушна ръцете си под ремъците и ги прикрепи на гърдите си. Бен се приближи до нея и я попита дали всичко е наред.

Смисълът на въпроса му не й стана много ясен. Питаше я дали е обидена от хапливите нападки на Рик или пък дали й е много тежко. Откакто продължиха пеша, поведението на Бен се бе променило твърде много: беше бдителен и предпазлив като диво животно, присвитите му очи непрестанно се стрелкаха във всички посоки и не изпускаха и най-малкото потрепване; тонът му бе рязък и авторитетен. Нямаше и място за съмнение, че Бен Луис е най-добрият водач по долината на Амазонка. Дори и външният му вид се бе променил: крачолите на панталона му бяха напъхани в ботушите, стигащи до средата на глезена, а ризата му бе затъкната в панталона. Носеше пистолета си в кобур, който висеше отпуснато на стегнатото му бедро и й приличаше на каубой от стар уестърн. Двуостро мачете стърчеше от торбата, прикрепена на кръста му, а голямата пушка бе преметната през лявото му рамо. Може би това солидно бойно снаряжение бе изиграло голяма роля за уплахата и поражението на Рик.

— Всички готови ли са? — попита Бен. — Тръгваме!

Той поведе колоната, разчиствайки пътя с мачетето. Пепе и Еулохио го следваха с една от носилките, а зад тях вървеше Джилиън. Подир нея се движеха по двойки Хорхе и Флориано, Висенте и Мартим, Хоаким и Дутра. Рик и Кейтс завършваха колоната, мъчейки се със сетни сили да вървят в крак с останалите.

Краткият отдих бе дал възможност на Джилиън да възстанови силите си, но след като изминаха два часа, всяка крачка започна да й коства огромни усилия. Ремъците на раницата се впиваха в мускулите на раменете й; скоро лекото придърпване прерасна в непоносима болка. Тя се опита да ги размести, ала раницата се наклони на една страна и й натежа много. Джилиън пъхна палците си под ремъците, за да намали натиска върху разранените места — иначе нямаше да може да издържи до края на прехода. Трябваше да измисли някакви подложки, които да предпазват кожата й.

Краката й я боляха, но държаха. Тя тичаше по пет мили всеки ден и редовно вдигаше тежести, но с тежък товар се свиква само след като го носиш известно време. Освен това дните, прекарани в безделие на лодките, бяха влошили формата й. Джилиън знаеше, че на третия ден ще й олекне; проблемът беше как да издържи дотогава.

— Раменете сигурно ви болят от ремъците, сеньора? — тихо я попита Хорхе.

Тя се извърна с усмивка назад.

— Да. Утре ще сложа нещо отдолу.

— Сложете раницата на носилката. Няма да ни натежи много.

— Благодаря за предложението — отвърна тя, трогната от загрижеността му. — Но щом съм тръгнала на експедиция, трябва да нося своя дял от багажа.

— Но вие сте жена, сеньора. Не бива да носите мъжки товар.

— О, защо не? Аз съм много силна — скоро товарът няма да ми прави никакво впечатление.

— Надявам се. Ако ви стане тежко, ние ще го вземем при нас.

Бен долови гласовете им и погледна през рамо. Бързо прецени състоянието на Джилиън с набитото си око. Сигурно беше доловил същността на разговора им. Без да каже нищо, явно доволен от видяното, той се обърна и продължи напред.

Може би от загриженост, или пък от предпазливост, Бен обяви край на дневния преход цели два часа преди залез слънце. Джилиън разкопча ремъка на гърдите си и с удоволствие се освободи от тежкия товар, мръщейки се от болка, защото цялото й тяло бе изтръпнало и вдървено. С най-голяма радост щеше да се стовари като труп на земята, ала имаше още работа за вършене. Трябваше да разчистят свободно пространство, за да опънат палатките и Джилиън нахлузи чифт ръкавици, преди да се хване за мачетето.

— Внимавай за змии — извика Бен.

— Благодаря за предупреждението — измърмори тя. — Не съм вчерашна.

— Някоя отровна змия като едното нищо може да те дебне, скрита в опадалата шума.

Проклетник! Джилиън преустанови за миг сеченето и внимателно огледа земята около краката си. Не подценяваше опасността от змии и винаги се оглеждаше предварително, ала сега думите на Бен я притесниха и тя отново се взря във влажната почва. Ухапването от змия е много страшно нещо. Въпреки че разполагаха с противозмийски серум, срещу отровата на някои особено опасни видове нямаше лек.