Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

— Джилиън! — дрезгаво извика той.

— Тук съм.

Гласът й бе невероятно спокоен и идваше откъм кърмата. Той обърна фенерчето натам и снопът светлина я заслепи. Джилиън премигна и изпълзя от скривалището си.

Бен смутено погледна към фенерчето в ръката си. Ами ако тя не го беше държала, кой тогава?

— Добре ли си?

— Нито драскотина. А ти?

— Екстра съм. — По дяволите, разговаряха толкова спокойно, сякаш си пиеха кафето.

Тя протегна ръката си към него.

— Мога ли да си получа фенерчето?

Той продължи да свети в лицето й.

— Това твоето фенерче ли е?

— Да, а ти му хабиш батериите.

Бен го угаси.

— Казах ти да стоиш долу — тихо и спокойно рече той. — А ти да вземеш да се качиш на сандъците и да размахваш фенера в лицата им. По дяволите, можеха да те застрелят като едното нищо.

— Изобщо не съм се катерила никъде — рязко отвърна тя. — Прикрепих фенерчето между два сандъка, протегнах се и го запалих. През цялото време не съм излизала от прикритието си.

Тя като че ли изобщо не си даваше сметка през какво голямо премеждие бяха преминали току-що. Изобщо не изглеждаше развълнувана, сякаш всеки ден водеше престрелки с пирати.

— Ти изобщо знаеш ли… — започна той с нисък и напрегнат глас, но тя хладнокръвно го прекъсна.

— Номерът с фенерчето е незаменим, когато искаш да видиш по кого стреляш. Използвала съм го срещу обирачите на гробове.

Той замръзна на мястото си от изумление.

— Обирачи на гробове ли?

— Да. Археологическите находки привличат какви ли не крадци и разбойници. Според древния обичай всички ценни притежания на мъртвеца са били погребвани заедно с тялото му.

Той си представи как Джилиън коленичи над разкопан гроб с фенерче в едната ръка и с пистолет в другата. Разтърка лицето си и се предаде.

— Дявол да го вземе!

Пепе съобщи, че Флориано е леко ранен в ръката, а всички други са здрави и читави. Пиратите бяха открили бясна стрелба, като си мислеха, че ги нападат изневиделица, ала всъщност плановете им бяха пропаднали, защото атакуваните се оказаха атакуващи. Двете лодки бяха поожулени, но сериозни повреди нямаше. Всъщност се отърваха леко.

Нервните и възбудени мъже дълго не можаха да се успокоят, отново и отново възстановяваха събитията. Еулохио, както се надяваше Бен, бе дочул приближаването на пиратите и бе предупредил мъжете от втората лодка, така че всички са успели да се подготвят за атака. Щом разбраха, че пиратите не възнамеряват да ги нападнат повторно, всички се успокоиха и налягаха. Бен постави за всеки случай наблюдателни постове, като смените трябваше да се извършват на всеки час, за да могат всички да поспят. Освен това, късото дежурство щеше да държи мъжете нащрек, ако пиратите излезеха толкова глупави, че да се върнат обратно.

Угасиха фенерите, всички се наместиха и захъркаха. Бен се питаше дали щяха да извадят такъв късмет, ако бурята не ги беше разбудила. Може би, тъй като двамата с Пепе скачаха на крака и при най-малкия шум. Но ако пиратите бяха по-хитри и предпазливи, ако се бяха сетили да угасят мотора по-рано и да се приближат с гребане, може би завършекът нямаше да бъде толкова благоприятен. Този път късметът определено беше на тяхна страна.

Джилиън се намести на предишното си място върху кашоните и бързо се унесе в сън. Като се увери, че е заспала дълбоко, Бен крадешком се опъна до нея, протягайки дългите си крака. Всъщност тялото му не я докосваше, но бе достатъчно близо до нея, за да чува спокойното й дишане и лека-полека опнатите му нерви се отпуснаха.

Тия проклети кашони са много удобни, в просъница си помисли той. Или може би му се спеше повече, отколкото предполагаше. Той задряма, но след половин час се пробуди и се вслуша в нощните шумове. Жителите на джунглата продължаваха концерта си, необезпокоявани от никого. Усещаше до себе си топлото и крехко тяло на Джилиън. Той инстинктивно се обърна настрана, обгърна талията й с ръка и я придърпа към себе си. Тя изсумтя, недоволна, че я безпокоят, но не се събуди. Наместо това се намести удобно и потъна в дълбок сън.

Джилиън се събуди преди разсъмване, минути преди кресливите маймуни да вдигнат обичайната си гюрултия. Те й действаха като досаден будилник, така че след първата утрин, тя неизменно се пробуждаше преди врявата да започне: сигурно инстинктивно желаеше да се предпази от тероризиращото стряскане.

Първата й мисъл бе, че е неподвижна и схваната от спането върху кашоните; втората, че независимо от това, не й се мърда. Толкова беше приятно да се събуждаш в прегръдките на мъж…