Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

— От петнайсет години пътувам по тези реки. Натрупал съм доста опит.

— Дали щяха да стрелят по нас?

— Може би — проточено отвърна той. — Не искам да им се набутвам в ръцете.

— Има ли много контрабандисти по реката?

— Достатъчно, сладурче. Най-добре е да се държим далеч от тях.

Изобилието от контрабандисти по реката означаваше, че ако Кейтс докопаше червения диамант или някоя друга скъпоценност, нямаше да има проблеми да я изнесе от страната. Джилиън беше напълно убедена, че той е предвидил тази възможност.

Блесна светкавица, последвана от гръм и дъждовната завеса ги покри. Бен сложи ръка на рамото й и леко я обърна към брезентовия заслон.

— Влизай вътре и стой там. Доста ще се раздрусаме, преди да открия подходящ пристан.

Джилиън не гореше от желание да се измокри до кости, затова последва съвета му и се настани до един от коловете, на които се държеше навесът. Лодката се залюшка застрашително от бурното вълнение, а поройният дъжд заплющя по брезента. Хорхе, който се държеше за другия кол, се мъчеше да й каже нещо, но тя не можеше да го чуе от тътена на гръмотевиците. Лодката се наклони настрани, попаднала в браздата между две вълни, сетне опасно се килна назад.

Джилиън не беше уплашена: бурята не й се стори твърде силна и вълните — достатъчно високи, за да се намират в голяма опасност. Е, не й беше много приятно, но такива бяха обстоятелствата. Ако летеше със самолет, който се клатушкаше така обезпокоително, както лодката им в момента, тя щеше да си облече спасителната жилетка и да започне да си чете молитвата.

След няколко минути Джилиън усети, че моторницата завива и навлиза в по-спокойни води. Клатушкането намаля, но плющенето на дъжда все още им пречеше да разговарят. Беше настръхнала от студ и отчаяно притискаше колене към гърдите си, опитвайки се да се сгрее.

Пепе и Бен завързаха лодката за брега и се мушнаха под платнището да изчакат преминаването на бурята. Двамата бяха вир-вода, сякаш току-що излизаха от реката. Бен отметна мократа коса от очите си и се приближи до Джилиън. В очите му блестеше дързост.

— Добре се справихме! — каза той достатъчно високо, за да го чуе и тя. Съблече през глава мократа си риза и я захвърли настрана. Хорхе му подхвърли една кърпа, Бен я хвана ловко, първо избърса лицето и косата си, сетне разтърка раменете и гърдите си. През цялото време стоеше непосредствено пред Джилиън и не сваляше поглед от нея.

Голото му тяло пробуждаше у нея нездрави помисли и той много добре го съзнаваше. Ето защо я наблюдаваше с този израз на лукава насмешка и дебнеше и най-малката промяна у нея. Тя погледна преднамерено към твърдите зърна на гърдите му, почти скрити сред гъстите черни косми и облиза устните си. Забеляза как той неволно й отвръща, стягайки мускулите на корема си и го дари с триумфална усмивка. И тя можеше да играе подобни игрички.

— Искаш ли да ми изсушиш гърба?

Този път гласът му прозвуча почти като шепот, всъщност тя не можа добре да чуе думите, но ги разгада по движенията на устните му и се усмихна.

— Сигурен съм, че ще го направиш страхотно.

Джилиън потисна въздишката си. Не можеше да устои на желанието да го докосне. Като гледаше това великолепно силно тяло, устата й се напълни със слюнка. Това беше тяло на мъж, не на момче: с широки рамене и тъмни косми по гърдите, които се спускаха надолу по корема му. Загорялата му гладка кожа пращеше от здраве.

Бен повдигна ръката й, натика кърпата в нея и се обърна гърбом. Джилиън впи поглед в дълбоката бразда, следваща посоката на гръбначния стълб, в здравите мускули, които потръпваха при най-малкото движение. Не искаше да докосва кожата му, не искаше да усеща силата и покоряващата му топлина. Напротив, копнееше да го докосне, гореше от желание да се наведе напред и да притисне устните си до мускулестите му плещи, да прокара езика си по прешлените на гръбнака му. О, несъмнено той щеше да остане много доволен, но тя не можеше да си позволи да се поддаде на изкушението.

Тъй че бързо прокара кърпата по гърба му, без изобщо да докосва с ръка кожата му.

— Готово!

Бен се обърна, преметна кърпата около врата си и седна до нея.

— Ще намокриш храната.

Той погледна към сандъка, на който седеше.

— Няма проблем — това са палатките, те не хващат плесен.

Тъй като дъждът продължаваше да шиба платнището с неотслабваща сила, двамата седяха безмълвно един до друг. Щом бурята премина, Бен каза нещо на Пепе на неговия диалект и дребният, жилав индианец скочи на крака и напусна заслона. След миг моторът забуча и лодката потегли. Платнищата бързо бяха навити и слънчевата светлина и чистият въздух повдигнаха настроението им.