Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Още предния ден бе разбрала, че на борда нямаше кой знае каква работа, но новите усещания и непознатият пейзаж държаха вниманието й будно. Очакваше, че на втория ден ще я налегне скука, но не бе така, макар че непроходимата, гъста растителност се точеше като монолитна зелена стена покрай двата бряга на реката. От време на време в тъмнозеленото проблясваха ярки цветни петна: пъстроперести папагали прелитаха от клонче на клонче, някоя екзотична орхидея привличаше вниманието й, но през по-голяма част от времето единствената гледка бе безкрайната джунгла. Джилиън съзерцаваше очаровано пищността и невероятния простор на природата.

Чувстваше невероятно спокойствие — съществуваха достатъчно причини за това състояние: равномерното бучене на мотора, сънливото, отпуснато настроение, предизвикано от тропическия климат. Самата река излъчваше омагьосващо обаяние: тя съвсем не беше черна, имаше цвета на силен чай, който нюансираше от светлокафяво до кехлибарено. Тъй като утрото бе все още свежо, Джилиън се настани на носа и остави погледа си да се зарее в променливите краски на водите, които се носеха край лодката.

Изведнъж един делфин подскочи близо до нея и я стресна; тя възкликна очаровано и запълзя на колене към релинга.

Бен предаде руля на Пепе и се настани до нея.

— Розови делфини — рече той, развеселен от изненадата й.

Тя го изгледа подозрително, но гледката на играещите делфини бе толкова изкусителна, че отново насочи взора си към тях. Те подскачаха, извиваха се като дъга във въздуха и отново се гмуркаха, сякаш играеха на гоненица с лодката. Джилиън опря лакти на бордовата ограда и се наведе напред, за да ги вижда по-добре. Незабавно една силна ръка хвана колана на панталона й и я дръпна назад.

— Сядай! — грубо й нареди Бен. — Ще видиш още доста делфини през следващите няколко седмици. Не си струва да падаш във водата — гъмжи от пирани.

Тя седна, водена от здравия разум. Той опря крака си на носа, за да й прегради пътя.

— Я не ме плаши с пирани — укоризнено изрече Джилиън. — Знаеш, че мога да плувам.

Той се усмихна с половин уста. Повечето хора, които за първи път се намираха в долината на Амазонка, се страхуваха до смърт от пираните, предполагайки, че натопят ли пръста на крака си във водата, той ще бъде отхапан, преди да са се усетили. Джилиън знаеше, че единствено кръвта привлича хищните риби; щом не кървиш, можеш да се къпеш край тях, колкото си искаш.

— Ще ми бъде доста трудно да спра лодката и да те извадя от водата — рече той.

— Това ми звучи по-правдоподобно.

Бен си пое дълбоко дъх и шумно издиша с отметната назад глава. Лицето му изразяваше истинско задоволство.

— По дяволите, обичам тази река — заяви той, разпери ръце и ги отпусна отведнъж настрани. Тя отбеляза подигравателно, че движението „случайно“ я включи в прегръдката му, макар че лявата му ръка съвсем леко докосваше рамото й. — Амазонка е страхотно предизвикателство, трябва винаги да гадаеш промените в течението, да следиш приливите и отливите. Амазонските бури бушуват и вилнеят, сякаш се намираш в открито море. Но Рио Негро е страхотна река. Водата й е чиста, като че ли е дестилирана.

Ентусиазмът му не беше престорен и тя го слушаше с удоволствие, наслаждавайки се на делфините, които подскачаха край лодката.

— Реката все още е пълноводна — продължи Бен — иначе щеше да видиш повече делфини. Повечето са отишли в палмовите мочурища. По време на отлив делфините живеят в дълбокото.

— Кога настъпва отливът?

— Дъждовният сезон отмина, така че нивото на водата постепенно започва да спада и достига най-ниското си равнище през периода от октомври до края на годината. Местните жители обичат този сезон, защото тогава има богат улов на риба. Водното равнище ще спадне с около шест метра до започването на дъждовния сезон. Това тук ще представлява само бял пясък.

Дългоопашати папагали ара, сияещи в синьо и жълто, плавно се носеха сред високите палми. Снежнобяла чапла планираше във въздуха, дебнейки закуската си. Светлината беше толкова ярка, утринта — толкова свежа, че чак й причиняваха болка.

— Това е раят — рече Джилиън.

— За растенията и за животните може би, но не и за хората. Джунглата крие невероятни опасности. Толкова много съм пътувал по реките и винаги е различно. Ето защо все още съм тук след толкова много години.

Тя го изгледа любопитно.

— Откога живееш в Бразилия?

— От петнайсет години. Качих се без билет на един товарен кораб и слязох в Манаус. Намерих си работа като помощник на един водач. Този живот ми хареса и ето че все още съм тук.