Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Тя се почуди какво ли бе накарало един двайсетгодишен младеж да напусне родното си място с товарен кораб.

— Защо си се качил на кораба, искаше да обиколиш света без пари ли?

— Нещо такова — спокойно отвърна той, но самоувереният му тон не можа да я заблуди. Тя се намръщи, когато Бен започна да гали рамото й и се отдръпна от него. Той сви рамене, сякаш искаше да й каже „Само си опитах късмета“ и продължи да я докосва, като че ли не бе забелязал реакцията й. — Изчезнах веднага, щом завърших училище. У дома не ми беше лошо, но скучаех.

— Откъде си родом? Някъде от южните щати ли?

— Алабама е моят дом.

— Не се и съмнявам. — Кичур коса падна върху лицето й и тя го издуха с усмивка. — От петнайсет години живееш в Бразилия и все още говориш с южняшки акцент.

— Както викаше татко, аз съм такъв, какъвто съм. Ами ти откъде си?

— От Лос Анджелис. Аз принадлежа към онези редки същества, които са родени в Калифорния.

— Как така реши да станеш археоложка? Това е като да станеш речен водач — рядка професия.

— Татко беше професор по археология, така че израснах с тази наука. Може и да се дължи на гените, но никога не съм имала желание да избера друга професия. Страшно е забавно!

Той я изгледа с неприкрито съмнение.

— Сигурно се спукваш от смях, докато разкопаваш разни изгнили скелети.

Лодките бързо цепеха водата. Минаваха покрай доста плавателни съдове: повечето бяха канута с различни размери, но имаше и моторници. Докато реката все още беше пълноводна, всички пътуваха по вода. Бен разказа на Джилиън как по време на отлива местните жители ловят червеноперки, които се ценят много високо от любителите на аквариумите по целия свят. Въпреки това, тези хора тънеха в нищета, защото търговците откупваха улова им на нищожна цена или го разменяха срещу хранителни продукти.

Джилиън не беше толкова глупава, че да свали гарда, ала разговорът с Бен беше толкова приятен, че тя седя още дълго с него на носа, дори и след като слънцето напече нетърпимо. По едно време усети, че не може да издържа повече, скри се на сянка под навеса и се настани удобно върху кашоните с храна. Бен отново пое руля от Пепе. Джилиън реши, че този начин на живот й харесва.

Ако само тяхната лодка пътуваше нагоре по реката, щеше да бъде неописуемо щастлива. Състезанието с Бен бе напрегнато и възбуждащо, макар че тя в никакъв случай не искаше да му го покаже. Беше на път да отрие доказателства за съществуването на анзарската цивилизация — постижение което не само щеше да възстанови професионалния престиж на баща й, но щеше да издигне и собствения й авторитет до невероятни висини. Анзар щеше да бъде находката на живота й, нещо, за което всеки археолог би се съгласил да отрежат ръката му, а мнозинството можеха само да мечтаят. Неоткритите древни цивилизации се брояха на пръсти.

Всичките й проблеми се намираха във втората лодка. Не се обърна назад да я погледне, но потръпна при мисълта кой се вози в нея. Пътуването по реката щеше да бъде най-спокойната част от експедицията, но стъпеха ли веднъж на твърда земя, нямаше да може да избяга от Рик, Кейтс и Дутра. Дали в момента крояха коварни планове или вече си лазеха по нервите един на друг? Дали носачите щяха да тръгнат по гайдата на Кейтс или пък щяха да потърсят начин на съобщят на Бен онова, което успеят да подслушат?

Малко подир пладне се изви вятър и се разнесе грохотът на приближаваща буря. Запръска дъжд. Бурите са нормално явление в тропическите ширини, само времето, по което се развилняват, е различно. Бен начаса започна да търси закътано място, където да се скрият от бурята, защото силното вълнение лесно би могло да преобърне лодките. Ако разполагаха с по-стабилни плавателни съдове биха могли да продължат пътуването си, ала при това положение не му се искаше да рискува.

Тъкмо насочи моторницата към едно тихо заливче, когато забеляза, че там вече е хвърлила котва друга лодка. Имаше достатъчно място и за тях, но Бен обърна и промени курса обратно към течението на реката.

— Няма ли да хвърлим котва? — попита внезапно изникналата до лакътя му Джилиън.

— Не тук.

— Защо?

Той й хвърли един бърз поглед, преди отново да насочи изцяло вниманието си към бързо влошаващото се време, но той й бе достатъчен, за да забележи мрачния блясък в очите му.

— Това са контрабандисти.

— Откъде разбра? — попита тя и се извърна да огледа още веднъж лодката, която постепенно се скриваше от погледите им. Тя по нищо не се различаваше от останалите плавателни съдове, които бяха задминали от напускането на пристанището.