Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Тя ме яхна като червен кентавър, вдигна лице към тавана, всеки мускул — напрегнат до крайност. Стори ми се, че ме разкъсва, насладата беше неописуема, унищожителна, мъчителна…

„…и когато всичко свършило, момъкът извадил сабята си и отсякъл главата на Вещицата, та никой да не разбере как нахранил с нея звяра в себе си, нито колко лакомо звярът я изял“.

Тя отново се озова зад мен, водопадът на косата й се изливаше върху лявото ми рамо, уханието на нежната й топла кожа ме обгръщаше. Почти не чувах какво говори, просто се наслаждавах на присъствието й.

„После момъкът спал часове наред и когато се събудил, видял, че слънцето вече е изгряло и че колибата е празна. Тръгнал да си върви, но изведнъж забелязал кутията за карти на Вещицата, оставена отворена на масата. Обзело го необяснимо желание да надзърне в кутията и да разгледа картите. Те били красиви, гладки като слонова кост и пищно изрисувани в най-малки детайли.“

Очаквах всеки момент да ме връхлети обичайният пристъп на отвращение към себе си: похотта ми беше задоволена, а аз никога не се залежавах с проститутките, след като свършех с тях… най-често изобщо не исках да ги виждам повече. Но този път беше различно. За пръв път в живота си изпитвах нежност към тази жена — към това момиче, — каквато не бях изпитвал дори към Ефи. Най-вече към Ефи. Нещо в мен копнееше да я вкуся, да я опозная, сякаш между нас още нищо не се бе случило… нищо не беше разкрито, нищо не беше развалено. И с внезапна трезва яснота аз осъзнах, че това е Загадката. Това момиче, тази нежност.

„Момъкът наредил картите на масата във формата, която знаел като Дърво на живота. Отшелникът, Звездата, Любовниците, Валето на жълтиците, Любов, Разврат, Великата жрица, Промяна… Изведнъж момъкът се уплашил. Не искал да вижда последната карта, картата на Съдбата. С трепереща ръка посегнал към нея и предпазливо я обърнал — страхувал се да погледне.

Обесеният… ужасен, момъкът извърнал поглед. Но това не означавало нищо! Картите нямали власт над него. И въпреки това очите му отново потърсили картата на масата, колебливо, боязливо.“

Аз докосвах врата й, ръката й, стегнатата извивка на бедрото й.

— Марта…

„Лицето на картата му се сторило познато. Момъкът отново погледнал: тъмна коса, ясно чело, правилни черти… Той отстъпил крачка назад.

Не! Невъзможно! Очите му го лъжели. И все пак, когато погледнал картата от разстояние, почти бил готов да повярва, че е разпознал лицето на Обесения… почти бил сигурен…“

— Марта…

— Да?

— Обичам те.

Целувката й в тъмното беше сладка.

Отначало се ядосах.

На себе си за това, че бях допуснал да повярвам, че Фани наистина ще ми помогне, на Ефи, че се бе оставила да я въвлекат в този опасен, идиотски маскарад, но най-вече на Фани. Проклех я да гори в шест кръга на ада, когато научих, че Ефи е в стаята с Хенри, и настоях незабавно да ми каже каква игра играе.

Фани беше влудяващо сдържана.

— Твоята игра, драги ми Моуз — сладко отвърна тя. — Фабрикуваме скандал, за да можеш да злепоставиш Хенри и да сложиш ръка на парите му. Не е ли така?

Така беше, но аз не исках всичко да излезе наяве, преди да съм извлякъл полза от положението, и й го казах.

— Няма да излезе наяве — отбеляза тя с усмивка. — Хенри няма да я познае.

Това беше нелепо. Хенри й беше съпруг, за бога!

— Да ти кажа честно — продължи Фани, — не вярвам, че и ти би я познал. Тя е много добра… актриса.

Аз промърморих някаква ругатня, която я накара да се усмихне.

— Само гледай — шеговито ме подразни тя. — Уверявам те, че няма да загубиш скъпоценните си пари.

Нямаше какво друго да правя, освен да се подчиня. В стената зад един гоблен имаше дупка и през нея можех да наблюдавам какво става в гостната, без никаква опасност да ме забележат. Спомням си, че още щом доближих око до дупката, с неудобство се запитах колко ли още такива дупки има в къщата и колко често ги използват.

Не очаквах нищо повече от смехотворен сблъсък между Ефи и Хенри: той щеше да я познае, а тя щеше да избухне или да изпадне в истерия. Аз щях да имам късмет, ако успеех да отърва ареста, а стига само да пожелаеше, Хенри щеше да има най-доброто оправдание да затвори жена си в лудница завинаги. Нещо повече: ако тя беше достатъчно глупава да вярва, че той няма да я познае, наистина заслужаваше да попадне там.

Бях толкова погълнат от нерадостните си мисли, че известно време не забелязвах актьорите в малката пиеса, която Фани беше поставила за мен. Скоро обаче се заех да наблюдавам с отвлечено, недоверчиво любопитство и дори усетих как в мен се обажда чувството ми за хумор. Като се замислих, цялата ситуация наистина наподобяваше черна комедия. До седмица можех да се озова в затвора или за банкрут, или за измама, но започвах да чувствам как на лицето ми се появява кисела усмивка.