Джоан Харис - Спи, бледа сестро

После я забелязах да седи в тъмното, почти невидима сред тежките дипли на една индийска драперия. Възвърнах самообладанието си, доколкото можах, като се помъчих да овладея гнева си от това, че бях заварен неподготвен. Допих питието, което Фани ми даде, и оставих чашата на полицата над камината, а когато отново се обърнах, бях по-спокоен, дори съумях да се усмихна окуражително на момичето, взирайки се в полумрака да различа чертите й.

Видях, че е млада, към петнайсетгодишна, много стройна и крехка. Дългата й разпусната коса изглеждаше черна, но очите й можеха да бъдат всякакъв цвят, защото отразяваха червената светлина като рубини. Клепачите и веждите й бяха силно изрисувани в черно и златисто, а кожата й притежаваше топъл златен оттенък, характерен за циганките. Беше облечена в копринено кимоно от матова червена материя, която подчертаваше по детски стройната й фигура, а по врата, ръцете и ушите й тлееха и искряха тежки пурпурни камъни.

За миг затаих дъх пред красотата й.

— М-марта? — попитах със заекване. — Така ли се казваш?

— Аз съм Марта — каза тя и гласът й прозвуча като шепот, леко дрезгав, но с мил провинциален акцент, обагрен с присмехулни нотки, съвсем като на Фани.

— Но аз… — спомних си. — Аз съм те виждал. Веднъж влязох по погрешка в стаята ти.

Отговор не последва.

— Надявам се, че сега си по-добре — закачливият намек, който се бях опитал да вложа в изречението, прозвуча тъжно и плоско. — Ти… — отново се затруднявах да подбера подходящите думи. — Ти нова ли си… искам да кажа… Тук ли…?

Долових насмешката й, опияняваща и неустоима.

— Тук съм заради вас — промърмори тя и изведнъж си представих, че е дошла да ми вземе душата, същински Ангел на смъртта. — Само заради вас.

— А… — почувствах се абсурдно нищожен, непохватен като ученик, попаднал в една стая с много по-възрастна проститутка. Сякаш… сякаш това момиче беше не петнайсетгодишна пачавра, а девица — пазителка на някаква безсмъртна тайна. Аз се наместих неловко на стола си — желаех я, но не можех да го изрека. Тя владееше положението.

— Приближете се, господин Честър — прошепна. — Ще ви разкажа приказка.

„Младият момък тръгнал да дири Вещицата, а тя отдалеч го видяла в огледалото си и се усмихнала. Чакала го толкова дълго и от три дни усещала присъствието му навсякъде — в млечнобялото зимно небе, във влажната мъглива пустош, в кестените, които пукали на огъня, а тази сутрин и в окото на Обесения. Нищо определено: само поглед, бегло многозначително намигване, но за Вещицата това било достатъчно и тя чакала, като току мятала някой торфен брикет в огъня и се взирала в картите, за да зърне лицето му.

Хората по пътя го гледали и клатели глави: те не знаели историята му, макар че от нея ставала хубава приказка за зимна вечер, и не искали да я знаят — само безгрешните и лудите ходели да търсят вещици, а даровете, които вещиците им давали, понякога се оказвали тежко бреме. Но момъкът бил безразсъдно смел и самоуверен, яздел из пустошта с решимостта на човек, който никога не се отклонявал от правия път. В сърцето му имало гняв и жажда за мъст, защото под хубавото му лице се криел звяр: звяр, който всяка нощ излизал в тъмното да се храни с човешка плът. Проклятието на Вещицата било създало звяра в него и момъкът знаел, че само ако убие Вещицата, ще може да развали проклятието.“

Тя млъкна и сложи на лицето ми малката си хладна длан. Почувствах как ръцете й пълзят по мен и след малко шепотът й запърха в косата на тила ми, от което всички косми на врата ми настръхнаха. Усещането беше едновременно еротично и тревожно.

— И така… — тя продължи и аз долових усмивката в гласа й. — „Момъкът яздил през пустошта, докато стигнал до ма на Вещицата, и щом зърнал червената й колиба в ниското между хълмовете, изпитал трепетна радост и ужас. Вече се свечерявало, под прикритието на кървавия залез той се промъкнал към колибата и надникнал вътре.

Вещицата го очаквала. Щом го видяла на вратата със сабя в ръка, тя прихнала да се смее.

— Приготви се да умреш, Вещице! — извикал момъкът.

Вещицата излязла на светло и младият мъж видял колко е красива. Тя разгърнала робата си… ето така.“

С изящен жест Марта свали кимоното си и то падна на пода. За миг я видях пред себе си като езическа богиня, с медночервена кожа на розовата светлина, с разпусната коса, стигаща чак до кръста. Зад нея Шива простираше ръце в грациозен жест на диво желание. С едно плавно движение тя посегна към ризата ми и я разкопча: сякаш станал жертва на проклятие, аз не можех да помръдна, прикован от всички страни от бликащата чувственост, която почти видимо я ограждаше като огньовете на свети Елмо. Когато обърна лице към светлината, аз я зърнах през червения воал на косата й: гледката ме разтърси до основи и ме привлече неудържимо към нея… Но в очите й нямаше любов, нямаше нежност: само нещо като глад, неразгадаем устрем, който можеше да бъде похот или желание за мъст, или дори омраза. Открих, че изобщо не ме е грижа.