Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Сънувам ли я?

Може би.

Преди да изляза от къщи, взех девет кристалчета хлорал: изпитвах необясним страх, непрекъснато докосвах устата си като дете, заловено на местопрестъплението след някаква лудория. В главата ми се щураха мисли като зловещи предзнаменования: докато минавах покрай гробището, ми се стори, че видях силует на дете, облечено цялото в бяло. То стоеше босо зад портата и ме наблюдаваше. Извиках на файтонджията да спре, но когато отново погледнах, осъзнах, че няма никакво дете: просто един бял надгробен камък точно до портата отразяваше лунната светлина. Докато се взирах в него, една котка скочи отгоре и ме погледна с диви светещи очи над тъмната шир. Придобила нереална яснота в светлата нощ, тя сякаш скръцна зловещо и предупредително със зъби, точно когато потеглях. В изнервеното си състояние за малко да обърна и да се прибера, но ме гонеше глад, много по-силен от плътското желание: не можех да се върна. Къщата ме викаше.

Фани ме покани да вляза и както обикновено успя да ме зашемети с необятната пищност на яркозелената си рокля, големите пера и парфюма си. В къщата както винаги ме лъхна рой ухания и за миг сякаш се удавих в тях. После Фани почтително ме поведе по коридора към една от малките странични гостни — стая, която през всичките години, откакто идвах тук, изобщо не помнех да съм виждал.

— Тук има някой, с когото може би ще ви хареса да се запознаете — каза Фани с лека усмивка.

Почувствах как лицето ми се изопва: в погледа й имаше нещо, което ме смути, някаква спокойна увереност. Освободих ръката си от изненадващо силната й хватка, при което изгубих равновесие и забих рамо в касата на вратата. Фани отново се усмихна и на светлината от лампата лицето й придоби злобно-отмъстително изражение.

— Господин Честър… — гласът й прозвуча почтително, а от злобното изражение — ако изобщо имаше такова — не остана и следа. — Днес не ми изглеждате добре. Надявам се, че не чувствате слабост, нали?

„Слабост“. Със специфичното й произношение думата придоби призрачно ехо, което плъзна в съзнанието ми като змии. Улових се за ръката й, за да не падна.

С-с-слабос-ст.

— Не, благодаря ти, Фани — казах напосоки. — Много съм добре. Наистина съм добре — добавих аз, щом почувствах, че светът се стабилизира. Усмихнах се принудено весело. — Е, с кого ще ме запознаеш? — попитах непринудено. — С някое ново протеже?

Фани кимна.

— Да, донякъде. Но първо ще ви предложа да опитате от специалния ми пунш. За повдигане на духа. Да влизаме — тя вдигна резето на вратата, отвори я и ме дръпна вътре.

Светлината беше червеникава. Очите ми привикнаха трудно, почти както с пълен мрак. Миришеше на благовония — еротично ухание, подобно на пачули, и когато Фани ме отведе до дивана и ми сипа питие — очевидно не й беше никак трудно да се ориентира в стаята, — аз забелязах по стените позлатени драперии, инкрустирани с фалшиви скъпоценни камъни, медни орнаменти по мебелите и най-вече една статуя, голям бронзов кръг, в който стоеше бог с четири ръце, сякаш застинал в танцувална поза. На мъждивата червена светлина ми се стори, че божеството помръдна.

Фани ми подаде чаша топъл пунш и аз я поех, без да откъсвам очи от статуята.

— Какво е това?

— Шива, бог на луната — отвърна Фани. — И на смъртта.

Аз отпих от чашата, за да скрия рязкото връщане на неразположението ми. Течността беше стипчива, накара сетивата ми да изтръпнат; отвъд стипчивостта долових горчив вкус.

— Езически глупости — казах аз с по-силен глас, отколкото очаквах. — Изглежда… доста дивашки.

— Целият свят е дивашки — непринудено отбеляза Фани. — Този бог ми се вижда съвсем уместен. Но ако ви притеснява… — гласът й замлъкна, насмешлив и дори подигравателен.

Казах сковано:

— Разбира се, че не. Това е само статуя.

— Тогава ще ви оставя, господин Честър — тя любезно се покашля и аз си спомних, че трябва да й платя, затова измъкнах от джоба си няколко гвинеи. Фани прибра монетите с женска ловкост, като магьосница, без дори да ги погледне. После се обърна и тръгна към вратата.

— Ще оставя Марта сама да ви се представи — каза и излезе.

В първия момент аз останах загледан във вратата в очакване момичето да влезе, но дочух тих шум зад гърба си и рязко се обърнах, като разлях питието в сияйна дъга около себе си. Бях изпълнен със суеверното убеждение, че статуята на Шива е оживяла и протяга към мен четирите си ръце, а в очите й блести зла умисъл. За малко да изкрещя.