Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Този път не се съмнявах, че ще избухне, но тя само кимна — това на устните й усмивка ли беше? — и започна да прибира бродерията си в кошницата.

— Иска ми се да завърша бродерията до края на годината, ако мога — каза Ефи. — Струва ми се, че ще стои добре над камината или над леглото. Какво мислиш?

— Както желаеш — хладнокръвно отвърнах аз. — Не разбирам от такива неща.

Останах изненадан и доста объркан. Същата сутрин беше безпомощна и истерична, крещеше и хленчеше като разглезено дете, а сега излъчваше спокойствие и самообладание, любезността й сякаш бе форма на презрение. Каква тайна криеше от мен?

Внимателно я наблюдавах по време на вечеря. Ефи ядеше малко, както обикновено, но когато отбелязах липсата й на апетит, тя прие да хапне хляб с масло. Беше покорна, мила и очарователна, но защо тогава стомахът ми се свиваше от покорството и любезността й? Тревогата и неудовлетворението ми нараснаха и аз се оттеглих в салона за пушене, като я оставих сама.

Казах си, че просто съм изнервен: предишната нощ не бях мигнал, цял ден бях работил в ателието си и бях уморен. Нищо повече. Но по някаква причина ми се струваше, че това не е всичко. Нещо се беше случило с Ефи в мое отсъствие, нещо загадъчно, може би дори опасно. По странен и необясним начин чувствах, че тя вече не е е сама, не е моя. Същата нощ дълго не можах да заспя, пуших и пих, блъсках си главата да разбера какво е пробудило от съня моята бледа сестра.

Пет дни.

Пет дни чаках. Не можех да се храня, страхувах се да заспя, за да не изкрещя мислите си на глас, и лауданумът беше единствената почивка, която се осмелявах да дам на размътения си ум. Виждах, че Хенри е подозрителен: понякога усещах, че ме наблюдава, а понякога се взираше в очите ми с пресметливо изражение. Само преди месец не бих могла да понеса напрежението на изпитателния му поглед, но сега в мен имаше нова сила, усещане за промяна, нова тъмнина в сърцето ми, която ме изпълваше с ужас и радост. Чувствах се защитена, тъй както безформената бъдеща пеперуда опипва слепешком в тъмното твърдия си пашкул, както осата се намества в уютната си обвивка и сънува тежки отмъстителни сънища за летене.

А аз? Ще полетя ли? Или ще ужиля?

В сънищата си летях, носех се в безкрайни изменчиви небеса, а косата ми се влачеше след мен като опашка на комета. И в сънищата си виждах Хенри Честър седнал в детска стая, пълна с балони, и неспокойните полусъзнателни спомени, които ме бяха споходили в къщата на Фани, се връщаха с поразителна яснота. Гласове ми говореха от тъмното, виждах лица, чувах имена и ги приветствах като стари познайници: там беше Йоланда, с късо подстригана коса, момчешка фигура и неизменната черна пура в ръка, Лили, с навити догоре ръкави на мъжката си риза, под която се виждаха здрави червени ръце; Изи, Вайълет и Гейбриъл Чоу… но най-ясно от всички си спомнях Марта, която се носеше в притъмнелия въздух с балони в ръце, все по-близо и по-близо, докато Фани галеше косата ми и пееше… Аз бях там в нощта, когато Хенри дойде с почернели от гузна похот очи… Знаех, че съм била там и приветствах неусетната промяна, която ме връхлиташе с необуздана радост.

На моменти се боях, че ще полудея. Но винаги устоявах: когато лауданумът не беше достатъчен, за да потисне пристъпа на истерия и когато ме болеше от самота, от тъга по Моуз и Фани, когато пръстите ми трепереха от желание да разкъсат почти завършената „Спяща красавица“ на кървави парчета, аз се затварях в стаята си, където в дъното на едно от чекмеджетата бях скрила писмото от Моуз и бележката от Фани. Препрочитах ги отново и отново и се уверявах, че съм в безопасност, че съм с всичкия си, че скоро ще се освободя от влиянието и заплахите на Хенри… и ще бъда сред приятели, които ме обичат.

Във четвъртък се оплаках от главоболие, за да мога да си легна рано, и в десет и половина се измъкнах навън. На разумно разстояние от къщи взех файтон до „Крук Стрийт“ и пристигнах към единайсет, както беше уговорено. Още щом прекрачих прага, отново изпитах онова странно усещане за спираловидно издигане нагоре, приповдигнатия ужас от наркотичните ми сънища, голата безформеност на нощните ми полети. Отвори ми едно момиче и зяпна учудено, лицето й изглеждаше някак размазано на зеленикавата светлина, зад него изникна лицето на друго момиче, отзад — още едно и още едно, докато всички се сляха в множество размити черти, източени по дължината на коридора… Спънах се в стъпало, но запазих равновесие, като се облегнах на касата на вратата, десетки ръце се протегнаха към мен и докато ме водеха по коридора, аз зърнах лицето си в огледалата, окачени на стените: поредица от образи, умножени до безкрайност, бяло лице, бяла коса, приличах на старица сред хубавите лица, начервените устни и ярките панделки на другите момичета. Изведнъж отляво се отвори врата и до мен застана Фани.