Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Събудих се около дванайсет на обяд и се почувствах отпочинала, но много замаяна и объркана. Измих се, облякох се и слязох във всекидневната. Хенри вече беше излязъл. Реших да се разходя до Хайгейт, за да сложа в ред мислите си и да избягам от тираничния дух в къщата. Тъкмо си слагах пелерината, когато Таби влезе в стаята ми с поднос и като ме видя облечена за излизане, застина от учудване.

— Ама моля ви, госпожо! Нали няма да излизате, след като тази сутрин бяхте толкова болна?

— Таби, сега се чувствам много по-добре — ведро отговорих аз. — Мисля, че една разходка ще ми се отрази добре.

— Но вие нищичко не сте хапнали! Вижте, сложила съм да пека кифлички с джинджифил, след няколко минути ще бъдат готови, а вие обичате топли кифлички!

— Таби, не съм гладна, благодаря. Може би ще хапна по-късно, когато се прибера. Моля те, не се тревожи.

Таби поклати глава.

— Господин Честър никак няма да остане доволен, ако ви пусна да излезете днес. Той каза, че във вашето състояние не бива да излизате по никаква причина — тя леко се изчерви. — Знам, че ви се излиза, господарке, но се опитайте да разберете. Не бива да тревожите допълнително горкия господар… а и той ме предупреди, госпожо.

Между веждите й се появи бръчка. Тя беше искрено привързана към мен… но Хенри беше господарят на къщата.

— Разбирам — в мен започна да се надига недоволство: какво значение имаха указанията на Хенри? После си спомних какво ми беше казал за доктор Ръсел, спомних си и думите на Таби — „във вашето състояние“. Побиха ме тръпки.

— Може би все пак ще остана — обявих аз с престорено безразличие, свалих пелерината и се насилих да седна.

— Мисля, че така е по-добре, госпожо — каза Таби с майчинска загриженост. — Може би искате да ви донеса чай? Или шоколад? Или малко кифлички, щом станат готови?

Аз кимнах и се усмихнах пресилено, та чак челюстта ме заболя.

— Благодаря ти.

Помъчих се да запазя спокойствие, докато Таби почисти всекидневната. Тя като че ли се въртя из стаята цяла вечност: палеше камината, оправяше възглавниците, питаше дали имам нужда от нещо. Разбира се, можех да й кажа, че предпочитам да остана сама, но предаността й към мен беше истинска и трогателна, а освен това не ми се искаше да докладва на Хенри, че съм била изнервена или неуравновесена. Заплахата му беше съвсем недвусмислена… Само при мисълта за това ме обземаше истерия, но аз се мъчех да я овладея: ако докторът ме обявеше за твърде болна и нестабилна, за да излизам от къщата сама, кога щях да видя Моуз? Кога щях да видя Фани?

Скочих на крака и изтичах до прозореца. Погледнах в градината, където току-що бе завалял дъжд. Отворих прозореца, протегнах ръце навън и усетих влагата по лицето си, по дланите си. Дъждът беше топъл, уханието на мократа градина ме изпълни със силна носталгия — напомни ми за гробището нощем — и аз почувствах как паниката ми започва да се разсейва. Оставих прозореца широко отворен, върнах се на мястото си и се опитах да сложа в ред мислите си, но колкото повече се мъчех да ги подредя, толкова по-надалеч се отнасях в полуреалния свят на отминалата нощ, където всеки спомен ми се струваше изкривен от наркотична измама. Може би Хенри беше прав, може би наистина полудявах. Само ако можех да видя Моуз…

Не! Още не. Първо трябваше да убедя Хенри, че съм достатъчно здрава, за да мога да излизам сама. Той е врагът, повтарях си, той е виновният, не аз. Имам право да го мразя. Имам право да се чувствам нещастна.

За пръв път признах толкова неща пред себе си; в този ден мълчаливо обявих война на Хенри, война, изпълнена с омраза и лукавство. Той може би си мислеше, че държи всички оръжия в ръцете си, но и аз не бях хубавичката глупачка, за която ме смяташе, и щях да му го докажа. Аз поне разполагах с предимството на изненадата…

На следващия ден не видях Ефи и да ви кажа честно, не усетих липсата й: в ума ми се въртяха по-сериозни неща. Като начало цяло ято кредитори бяха намерили за уместно да ме връхлетят едновременно, за да ми искат пари. Ако разполагах с кристалното кълбо на Фани, несъмнено бих се погрижил да бъда някъде другаде, когато дойдат да ме търсят, но тъжният факт беше, че се видях принуден да им платя сума от близо сто лири. Това ме остави в тъжно разположение на духа и аз прекарах мъчителен следобед в преглеждане на сметки, след което трябваше да призная, че съм затънал до уши в дългове на обща сума над четиристотин лири — сума, която дори за мен беше трудно да намеря. Страдалческото писмо на Ефи с нищо не подобри настроението ми: прислужницата й — мисля, че се казваше Ем — ми го донесе в шест вечерта, когато аз вече седях приятно замаян на бутилка вино и никак не ми се искаше да повтарям приключенията от миналата нощ. Разгънах писмото (здраво запечатано) и на светлината от свещта се заех да разчитам заплетените драскулки на Ефи: