Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Тя ме изгледа подозрително.

— Може би имате нужда от капка лауданум, госпожо?

Аз поклатих отрицателно глава.

— Моля те, няма нужда. Просто имам малко главоболие. Този превъзходен шоколад ще ми помогне — насилих се да отпия, макар че още пареше, и се усмихнах успокоително. — Благодаря, Таби, можеш да си вървиш.

Тя излезе от стаята с видимо нежелание, като на тръгване погледна през рамо, и аз си казах, че не мога да разчитам на нея да запази болестта ми в тайна от Хенри. Естествено, след десет минути той влезе в стаята с чаша и шишето лауданум.

— Таби казва, че не искаш да си вземеш лекарството — очите му се спряха върху Тиси, която се беше сгушила на леглото ми, и устните му се изкривиха в кисела гримаса. — И преди сме говорили да не пускаш тази котка в стаята си нощем. Няма да се учудя, ако се окаже, че тя е причината за заболяването ти.

— Струва ми се — заговорих аз, — че двамата с Таби сте прекалено загрижени за здравето ми!

Резкият ми отговор озадачи и Хенри, и самата мен. Аз се изчервих и промърморих някакво смутено извинение. Опитах се да си спомня причината за внезапната си враждебност към Хенри… и тогава в паметта ми изплува сънят (сън ли беше?), в който бях станала свидетел на… Беше заседнало някъде в съзнанието ми, мъчително близо, но не можех да си го припомня. Имах само общо впечатление, чувство на отвращение и омраза, жажда за мъст, която като че ли не беше моя. Ожесточението на чувствата ме разтърсваше още по-силно поради това, че не можех да си спомня защо ги изпитвам, затова с треперещ глас продължих:

— Ще се оправя. Моля те, не ми давай повече лауданум.

Той ме изгледа с презрение и започна да отмерва капките от шишето в чашата.

— Ще правиш каквото ти кажа, Ефи. Тази сутрин не съм в настроение да търпя капризите ти. Изпий си лекарството сега, а на обяд ще вземеш още няколко капки, иначе ще ме ядосаш.

— Но аз нямам нужда от лекарства. Само ме пусни да се поразходя на чист въздух…

— Ефи! — хладно ме прекъсна Хенри. — Няма да допусна да ми противоречиш. Знам, че нервите ти не са наред, но започваш да ме изкарваш от търпение! Ако беше истинска съпруга… — той прехапа устни и не довърши изречението.

— Ако продължаваш с това своенравно поведение — добави по-спокойно, — ще си измия ръцете и ще те оставя на доктор Ръсел. Той има достатъчно опит с истерички.

— Аз не съм истеричка! Аз… — забелязах изражението му, затова се примирих и взех лекарството. Мразех го, но не можех да му се противопоставя.

— Така е по-добре — Хенри ме изгледа важно и победоносно. — И помни: ако не бях толкова търпелив, отдавна щях да сложа край на нервните ти пристъпи. Обещавам ти, че ако продължаваш да ме предизвикваш със сълзите и упорството си, ще повикам доктор Ръсел да те прегледа. Не пиеш ли лекарството си, ще те принудя да го пиеш, не се ли държиш като добра съпруга, ще позволя на доктора да ти постави диагноза. Разбра ли ме?

Кимнах и видях как очите му се усмихнаха: хитра, потайна усмивка.

— Аз те превърнах в това, което си, Ефи — тихо каза той. — Преди да те открия, ти беше едно нищо. Ще бъдеш такава, каквато аз кажа. Не си мисли, че докторът ще повярва на теб вместо на мен; ако му кажа, че си луда, той ще се съгласи. Мога да му го кажа винаги, когато поискам, Ефи. Ще те накарам да правиш това, което искам.

Понечих да отвърна, но тържествуващото му лице се разми пред уморените ми очи и аз изпитах непреодолимо желание да плача. Може би Хенри го забеляза, защото надменната резка на присвитите му устни омекна, той се наведе и леко ме целуна по устата.

— Аз те обичам, Ефи — прошепна с нежност, по-зловеща дори от гнева му. — Правя всичко това, защото те обичам. Искам да бъдеш моя, да си в безопасност, да си добре. Нямаш представа колко мръсотия има по света, какви опасности дебнат хубаво момиче като теб… Трябва да ми вярваш, Ефи. Да ми вярваш и да ми се подчиняваш — той нежно, но твърдо обърна лицето ми към своето. Погледът му беше загрижен, но дълбоко в очите му още танцуваха жестоки, злобни искрици. — Готов съм да направя всичко, за да те предпазя, Ефи — упоритото му присъствие бе непоносимо.

— Дори да ме затвориш в лудница? — прошепнах аз едва чуто.

Очите му не трепнаха, равният му глас почти скриваше лукавата злоба.

— О, да, Ефи. По-скоро бих те убил, отколкото да те видя развалена.

Той излезе от стаята и докато лежах в леглото си с упоено и размътено съзнание, аз се мъчех да си припомня какво бях научила за Хенри Честър, но единственото, което ми идваше наум, беше спокойното лице на Фани, допирът на ръцете й до косата ми и балони…