Часовникът над камината показваше единайсет и четвърт. Погледнах я как спи на дивана и сякаш костите под кожата на лицето й се бяха разместили, чертите бяха станали по-меки и неоформени като на незавършено детско лице.
— Марта!
Щом чу гласа ми, тя леко помръдна и поднесе пръсти към устата си с онзи детски жест, така характерен за нея.
— Марта, време е да ставаш.
Тя отвори очи и отначало се стъписа, после ме погледна с мило доверие, което ме разтопи.
— Заспала ли съм? — попита и разтърка очи.
— Да, Марта, преди много време… — сърцето ми подскочи от радост: това беше грубоватият детски глас на Марта, удебелен от съня, с лек акцент като носталгичен отзвук от начина на говорене на майка ми.
— Той тук ли е вече?
— Не, но скоро ще дойде. Трябва да те приготвим. Ела с мен.
Тя покорно стана и мълчаливо ме последва, като ме държеше за ръка. Молех се да не греша.
— Първо трябва да направим така, че да не те познае — казах й аз и я поведох нагоре по стълбите към стаята си. — Ще ти дам една от роклите си, после ще променим лицето и косата ти.
— Добре — милата й усмивка не трепна. — И няма да се страхувам, нали?
— Не — отвърнах, — няма да се страхуваш. Ще бъдеш силна и смела, както ти казах.
— Да…
— Той изобщо няма да те познае. А когато попита за името ти, какво ще му отговориш?
— Марта.
— Добре.
— Това се нарича къна, Марта — говорех аз, докато миех косата й. — Косата ти ще стане по-тъмна и Хенри няма да те познае. Когато си отиде, ще те измием с една смес, от която косата ти ще възвърне предишния си цвят. Разбра ли?
— Да.
— Сега ще ти помогна да облечеш роклята ми: отдавна не съм я носила, а тогава бях по-млада и по-стройна. Хубава е, нали?
— Да.
— А после ще сложим на лицето ти малко пудра и руж, за да те променим.
— Той няма да ме познае.
— Не и сега, когато си пораснала.
Представете си как образ от фотографска плака преминава върху хартия, как потъмнява все повече и повече, от бяло към бледозлатисто, от кехлибареножълто към черве-нокафяво. Представете си луната, която бавно обръща тънкия си профил в анфас и повлича приливите и отливите след себе си. Представете си как какавидата разкъсва твърдата килия на ларвата и оголва крилете си на слънцето. Дали имагото скърби по гъсеницата, която някога е било? Дали изобщо помни?
Това е лъжа, аз не сънувам. Знаете ли, има хора, които не сънуват: моите нощи в Хайгейт са частици забрава, в които дори Бог не може да проникне. А щом Бог не може, кажете ми, как тя би могла да спохожда сънищата ми, да ги изпълва с мирис на люляк и измама, нежна и смъртоносна като отровна риза? Аз не я виждам, не усещам как косата й докосва лицето ми в малките часове на нощта, не чувам шумоленето на копринената рокля по кожата й, не поглеждам крадешком в долния край на леглото, за да я видя застанала там.
Не лежа буден, изпълнен с копнеж по нея.
Мислех, че отдавна съм излязъл от възрастта, в която търсех Шехеразада: изорах хиляди бразди в хиляди момичета… млади, с руси, тъмни и червени коси, невзрачни и хубави, покорни и непокорни. Разтварях тайната им плът, храних ги и се храних от тях, но така и не открих Загадката. Всеки път, когато се надигах от нечие зловонно ложе, заситен и разкъсан от неутолимия женски глад, знаех, че има Загадка, но колкото по-дълбоко порех, толкова повече ми убягваше същината й. Те ме гледаха с равнодушни, глупави очи, гладни, знаещи… Загадката се губеше като митичен замък във вълшебна приказка, никога не оставаше на едно място за повече от час. Започвам да разбирам султана Шахрияр, който се женел за невестите си на вечерта, а на сутринта заповядвал да ги убият: може би и той като мен се е надявал да зърне Загадката в опустошените останки от нощната оргия, може би и той като мен се е прибирал у дома, твърде блед на безпощадната дневна светлина, с ръце, изцапани единствено с кръв и семе. Но и двамата — братя по разочарование — имаме нещо общо: никога не губим надежда.
Може би ако по силата на някаква магия се върнех до състояние на зародиш, за да се гмурна обратно в кървавия мрак на майчината утроба, може би тогава щях да разгадая Загадката, без да има нужда от бой и разрушение… но не притежавам магия. Последната ми невъзможна мечта бе Шехеразада, която се възражда всяка сутрин като феникс от тлеещите въглени на похотта ми, за да предаде ново послание за надежда и примирение, всяка нощ нова плът, различно лице: хиляда и една непокътнати стъкленици с еликсир, който дава възхитителна, библейска сила… загадката на вечния живот.
Читать дальше