Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Знаех, че ще се върне. Бях забелязала с каква злоба ме гледа и знаех, че не е останал удовлетворен. Моуз обичаше да държи нещата в свои ръце. Не му харесваше да го държат в неведение и мразеше да го използват, а беше достатъчно умен, за да разбере, че в известен смисъл е бил използван. За мен бе важно да запазя благоразположението му, докато престане да ми бъде необходим.

Погрижих се да го посрещна по-топло, отколкото при предишната ни среща: честно казано, не ми беше трудно. Планът ми се развиваше дори по-добре, отколкото бях очаквала, и когато Моуз пристигна, настроението ми беше приповдигнато и аз преливах от енергия. Той от своя страна беше сдържан и предпазлив, подозираше заговор, но не знаеше какво и къде да търси. Влезе в гостната с ръце в джобовете и леко свъсени вежди.

— Моуз, каква прият…

— Това беше доста опасна игра с бъдещето ми, Фани — сухо ме прекъсна той. — Може би ще ми обясниш какво, по дяволите, се опитваше да направиш?

Аз го удостоих с най-привлекателната си усмивка.

— Много си докачлив, Моуз — подразних го шеговито. — От какво се оплакваш? За теб нямаше никаква опасност и ти го знаеш.

— Не става дума за това — сопна ми се той. — Ние имахме уговорка и аз очаквах да я спазиш. Каквото и да говориш, ти пое риск и аз бях залогът: ами ако Честър беше познал Ефи? Аз щях да плащам за това. Хенри е влиятелен кучи син, мислиш ли, че би ме оставил да се отърва само с дребно обвинение? Той би направил всичко…

— О, стига си хленчил — весело го прекъснах аз. — И седни най-после. Не мога да си кривя врата заради теб. Нямаше никакъв риск. На тази светлина и с този грим никой не би могъл да познае Ефи. Особено пък Хенри. Той не е способен да си представи, че ще завари жена си в такава обстановка.

— Може би. Но защо трябваше да рискуваш?

— Седни! — заповядах аз.

Той седна намусен и аз се усмихнах победоносно. Падна ми в ръцете!

— Помниш ли с каква цел замислихме всичко това? — попитах.

Моуз кимна.

— Ти ме попита какъв е мотивът ми да участвам.

По погледа му личеше, че е заинтригуван.

— Преди години — започнах аз — Хенри Честър… е, няма да ти казвам какво точно направи, но това беше най-голямото зло, което някой някога ми е причинявал, и оттогава копнея да му отмъстя. Знам, че бих могла да го убия, но вече остарявам. Не искам да свърша на бесилото. А и искам отмъщението ми да бъде страшно. Искам напълно да съсипя този човек. Разбираш ли ме?

Очите му блестяха от любопитство. Той кимна.

— Не искам да му отнемам живота. Искам да го лиша от положение, кариера, семейство, разсъдък. Всичко.

Напук на себе си Моуз се усмихна.

— Никога не правиш нищо наполовина, а, Фани?

Аз се разсмях.

— Така е! И сега интересите ни съвпадат, Моузес. Прави каквото ти казвам и ще си получиш парите, куп пари. Но… — помълчах малко, за да се уверя, че ме слуша. — Ако ти хрумне да действаш на своя глава или ако направиш нещо, с което да попречиш на плана ми, ще пострадаш. Не искам да те наранявам, но това е много по-важно от теб. Готова съм и да те убия, ако се наложи. Веднъж вече те предупредих. Помниш ли?

Моуз се усмихна по своя очарователен начин и аз разбрах, че не може да му се вярва.

— Дали помня? Знам, че с теб шега не бива, Фани.

Полуобещание. Невинното му изражение тежеше колкото монета от шест пенса, но все беше по-добре от нищо. Повярвайте ми, не излъгах, наистина харесвах Моуз въпреки двуличната му натура, но се надявах, че знае какво правни.

— Искам Хенри отново да се срещне с Марта. Идната седмица.

— Така ли? — гласът му прозвуча спокойно и незаинтересовано.

— Всъщност искам Хенри да опознае Марта.

Чувството му за хумор започна да се възвръща и аз го видях да се усмихва.

— Разбирам — той въздъхна. — Поне оценявам развлекателната страна на ситуацията, но не проумявам как това ще ни помогне, особено като се има предвид, че не мога да изнудвам Хенри за пари.

— Имай търпение — казах му аз. — Скоро ще си получиш парите. Разбираш ли, драги ми Моуз, с малко предварителна подготовка и проста химия Хенри вече е почти влюбен в Марта.

Моуз се изсмя.

— Това се казва номер! — дяволито възкликна той.

— И то такъв, който съвсем скоро ще се превърне в предимство за теб — подхвърлих аз.

От намусеното му изражение вече нямаше и следа: виждах как с тънкото си чувство за хумор Моуз оценява цялата ирония на ситуацията и знаех, че поне заради това мога да разчитам на него. За известно време, разбира се. А докато държах в ръцете си Моуз, държах и Ефи.