Много по-късно научих за менструацията и макар че отвращението ми към нея така и не изчезна, постепенно разбрах, че горката Приси не е чудовището, за което я смятах на дванайсет години. Но по онова време аз бях пълен невежа и знаех само, че Бог ме наблюдава с око, огромно и безмилостно като небето, знаех, че съм прокълнат за подигравките си със светото тайнство и за дързостта да приема причастие неизповядан. Знакът за това беше кръв, като кръвта в чашата за причастие и кръвта в сърцето на нафората, кръвта, наследена от първородния грях, кръв, кръв…
По-късно ми разказаха, че съм паднал с крясък на пътеката. Баща ми запазил ледено присъствие на духа, както винаги, и наредил да ме отнесат във вестиария, докато другите получат причастие, а после ме отнесъл у дома и ме сложил в леглото, без да каже нито дума. Останах в леглото двайсет и четири часа, докато слуховете обиколят селото от единия до другия край: за това как съм обладан от дявола (защо иначе ще припадам при вида на Светото причастие?), как съм полудял, как съм умрял.
Не дойде да ме види лекар, но баща ми през цялото време седя до леглото ми с Библия и броеница в ръце и се моли, докато трая треската ми. Не знам дали съм говорил насън — дори да е така, не си спомням, а и баща ми не обели дума за това, — но на следващия ден, когато се събудих, той ме измъкна от леглото без обяснения, изми ме, изтърка ме и ми навлече дрехите за причастие. Мълчаливо отидохме в църквата и пред многобройна тълпа зяпачи аз приех нафората и виното, без нищо да ми се случи. Така слуховете — е, не изчезнаха, защото в едно село никой скандал не може да заглъхне завинаги, но утихнаха, поне в присъствието на баща ми. Официалната история гласеше, че съм получил лек епилептичен припадък и това беше прието като задоволително извинение, за да не ходя на училище и да не се влияя от другите момчета. Баща ми, подобно на Бог, ме следеше неотстъпно, но нито веднъж не спомена епизода в църквата и аз за втори път изпитах неловка, презряна радост от това, че съм се отървал. Когато пораснах, съвсем забравих за случката.
До този момент.
Приси Махони беше мъртва от двайсет години, баща ми беше мъртъв и аз никога повече не смятах да стъпя в родното си село… Но защо тогава събитията от онова отдавна забравено лято ми се струваха толкова близки, толкова живи? Тогава съм бил глупак, мислех си с ожесточение, нищо повече. Сега няма кой да ме съди. Няма.
Но настроението ми се беше променило и макар че се опитах да възвърна предишното си чувство на безгрижна, безсрамна радост, не успях и се прибрах на „Кромуел Скуеър“ малко преди зазоряване с кисел вкус в стомаха и натежали очи.
Когато влязох, първо надзърнах в стаята на Ефи и останах поразен от горчивата си болка, когато я видях да лежи бяла и кротка сред смачканите чаршафи, невинна като дете. Какво право имаше тя да изглежда невинна? Аз я познавах, познавах и малкото, подобно на талисман късче плът между краката й, познавах влудяващата й поквара. Лицемерка! Ако беше истинска съпруга, нямаше да ми се налага да прекарвам нощта с проститутка от Хеймаркет или да се прибирам у дома в студа преди изгрев слънце, преследван от фуриите на спомените…
Но тук гневът ми удари на камък: Марта не беше обикновена проститутка. Знаех го, макар че умът ми се мъчеше да разпали яростта в мен. С натрапчивото упорство на влюбен аз си спомнях допира й, гласа й, вкуса на кожата й…
— Марта… — звукът ме накара да се сепна: не знаех, че съм произнесъл името й на глас. Тревожно погледнах към Ефи. Стресната от гласа ми, тя се размърда под одеялото и намести глава на възглавницата с тих детински стон. Затаих дъх до вратата с надеждата да не съм я събудил. Минута-две стоях неподвижно, за да не я смутя, после отворих вратата и излязох в коридора.
Изведнъж нещо се отърка в крака ми и в абсурден пристъп на паника аз си представих как куклата Коломбина с лицето на Приси Махони протяга ръце към мен в тъмното. За малко да изкрещя. После видях зловещия блясък на очите й в мрака и тихо изругах. Пак проклетата котка на Ефи!
Изсъсках срещу нея и тя ми изсъска в отговор, после се сля със стихията си — мрака — и аз се промъкнах в стаята си, където бях в безопасност.
Когато се събудих, слънцето надничаше през отворения прозорец и Таби седеше до леглото ми с поднос, на който имаше чаша шоколад и бисквити. Порових в паметта си за сънища от изминалата нощ, но не открих нищо освен няколко натрапчиви, откъслечни картини: Фани, седнала край камината с Мегера и Алекто, главата ми в скута й, лицето на Моуз, охреножълто на светлината от огъня, устата на Хенри, разтеглена в усмивка, нежност, каквато не беше показвал от сватбата ни насам… Ярки картини, разхвърляни като рисунки по разпиляна колода карти… и въпреки това се чувствах освободена и жизнерадостна, както не се бях чувствала след смъртта на бебето ми.
Читать дальше