Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Ще полетя ли, или ще…

О, мамо, лошият човек, не пускай лошия човек, о…

Ужиля, ужиля, ужиля-ужиля-ужиля-уж…

Беше Хенри, Хенри я уби, Хенри уби…

Марта…

Мен, аз бях, но се върнах, върнах се и сега…

О, ще бъде весело, ще се научим да жилим, сестричке, ние ще…

Полетим?

Защото Хенри уби моята…

Марта…

Марта…

Марта…

Писъкът ми беше оглушителен и отчайващ, рой оси, бягащи от пламъци, блясък на бръснач в очите на здравия разум. Смътно усещах ръце, които притискат лицето ми, и глас — моят собствен — крещеше от пискливата обител на лудостта:

— Не! Махнете се! Махнете се! Махнете се! Аз съм Ефи! Ефи! Ефи! Еф… — повтарях името си отново и отново.

После чух гласа на Фани, гласа на майка си — моята котва, моята приятелка. Когато всички звуци в главата ми заглъхнаха, аз се потопих в памучно меко, опияняващо чувство на облекчение. Почти усещах как ръцете й нежно галят косата ми и пропъждат страховитите видения.

Ш-шт, всичко е наред, момичето ми, всичко е наред, няма нужда да си припомняш нищо…

Но, Фани, в главата ми имаше още някой, а аз бях…

Ш-шт, не за дълго, само докато се справим с Хенри…

Но аз…

Ш-шт, освен това ти харесва, иска ти се…

…?

Той нарани и теб, уплаши и теб, сега имаш приятелка, която разбира…

Марта?

Не се бой, ние разбираме, ние можем да ти помогнем, обичаме…

Обичате?

О, да, пусни ме да вляза, обичам…

Представете си как снежинка бавно пада в дълбок кладенец. Представете си как люспа сажди се спуска от мътното лондонско небе.

Обичам…

Аз…

После — нищо.

Горкият Моуз! И горката Ефи. Предполагам, че трябваше да очаквам нещо подобно. Наистина се опитах да я накарам да забрави всичко, което беше правила в състояние на транс — не мислех, че за нея е добре да си спомня, — но открих, че имам далеч по-малко власт над съзнанието й, отколкото предполагах. Много хора вярват, че човек може да направи почти всичко под влияние на силна хипноза, но не е така. Марта беше Ефи във всеки смисъл или, ако щете, Ефи беше станала Марта. Иска ми се да мисля, че тя и моята Марта са свързани по някакъв начин, може би заради общите си преживявания с Хенри. Иска ми се да вярвам, че Ефи се е родила ясновидка и че Марта е намерила начин да разговаря с мен, да общува с мен чрез нея… но знам, че гласът на разума ми казва друго. Този злобен, хладен гласец ми казва, че Марта е плод единствено на собствените ми внушения и на зависимостта на Ефи от лауданума, че тя виждаше само онова, което аз исках да вижда и действаше съгласно моите заповеди. Може и така да е.

На мен гласът на разума ми звучи малко като този на Хенри Честър, слаб и раздразнителен. Аз казвам, че днешната наука е вчерашната магия, а днешната магия може да се окаже утрешната наука. Любовта е единствената константа в този изменчив рационален свят, любовта и нейната тъмна половинка — омразата. Можете и да не ми вярвате, но Ефи и аз викахме Марта с любов и омраза, за кратко й дадохме дом и тя ни отвори очите за една загадка. Може би си мислите, че съм използвала Ефи за личните си цели: уверявам ви, не беше така. Аз я обичам толкова, колкото обичам и собствената си дъщеря, защото ги възприемам като двете лица на една и съща жена. Заедно ние образуваме троицата, Ериниите, неразделни и непобедими, обвързани от любовта. От любов карах Ефи да забрави онова, което съм й показала, и любовта я върна при нас, когато тя имаше нужда от майка си и сестра си. Знаех, че това ще стане рано или късно. Просто стана по-рано, отколкото очаквах.

Беше петък, късно следобед, когато Моуз пристигна на „Крук Стрийт“ несресан и доста разтревожен. Ефи дошла при него и очевидно получила някакъв пристъп, който дълбоко го смутил. Аз му дадох просто обяснение, което се надявах да разбере: гласът на разума се оказа достатъчно красноречив, за да го успокои поне за известно време, и той си тръгна неудовлетворен, но смирен. Каза ми, че Ефи се върнала на „Кромуел Скуеър“ с указания да не напуска къщата до следващия четвъртък, а аз й вярвах достатъчно, за да бъда спокойна, че няма да даде на Хенри повод за подозрение. Трябваше ни само малко време.

Тази седмица виждах жена си по-малко от когато и да било. Нищо не можех да направя: изведнъж започнах да не понасям присъствието й, миризмата й, гласа й. Бях вкусил по-вълнуваща плът и сега болнавата бледност на Ефи ме ужасяваше. Тя постоянно миришеше на лауданум — вземаше лекарството начесто, без да я карам — и забелязвах, че с напредъка на деня, когато лауданумът започваше да губи пъздействието си, Ефи ставаше все по-нервна. Ядеше малко и говореше още по-малко, димносивият й поглед сякаш ме обвиняваше. Котката постоянно седеше в скута й като зла познайница и ме съзерцаваше с присвитите си жълти очи. Напук на себе си постепенно започнах да си внушавам, че те двете ме съдят, че прозират в мен чак до гънките на мозъка ми.