Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Тя почука по вратата и безмълвно я отвори. Вътре беше почти тъмно, светлината от коридора за миг разруши деликатното осветление вътре в стаята. Чух как вратата се затръшна зад гърба ми и в първия миг се огледах объркан. Стаята беше просторна и почти празна, осветена от няколко газени лампи със сини стъклени абажури. За момент това ме наведе на мисълта за шишето хлорал, което обещаваше хладна забрава, и аз потръпнах. Осъзнах, че това не е внушение: в стаята беше студено, мъртвият огън в камината беше заслонен от тъмен лакиран китайски параван. Част от пода беше покрита с килими, но стените бяха голи и стаята изглеждаше мъртва, без следа от разкоша на червената гостна. Единствената мебел, която успях да видя, беше малка масичка, на която стояха синя гарафа и чаша.

— Заповядай, сипи си питие — изсъска глас зад гърба ми и изведнъж тя се озова в стаята — странно колко невидима можеше да изглежда, когато пожелаеше. Черната й коса (защо си бях помислил, че е червена? Тя беше гарвановочерна, черна като на Дамата пика) падаше като дъжд между разперените й ръце. Тя беше бледа като дим на мъртвешката светлина, очертанията на устата й бяха замъглени, очите й искряха кобалтови на готически бледия фон на лицето. Роклята й беше от някакъв твърд плат, който се издуваше над уязвимата й плът и изглеждаше някак неуместно пищен в голата обстановка, сякаш момичето беше забравена кукла в пуста работилница и само чакаше да навият механизма й.

Машинално си сипах ликьор от синята като метличина гарафа — той беше сладникав и силен, с натрапчив вкус на хвойна — и отново се помъчих да овладея усещането си за нереалност. За миг се запитах дали в питието няма хлорал, защото чувствах как потъвам в мътна забрава, фигурата на Марта се полюшваше като призрак в подводна светлина — удавена русалка, от чиято коса се носи мирис на водорасли и разложение. После студените й ръце се увиха около мен и аз почувствах как устните й бегло докосват моите, гласът й — едва доловим злокобен шепот в ушите ми. Паднах върху нея, стиснал роклята й в ръце, и я съборих със себе си на пода, на мътното морско дъно, кръвта й нахлу в ушите ми, плътта й приятно удави чувството ми на греховна вина.

Когато най-после се почувствах удовлетворен, ние се отпуснахме на меките сини килими и тя ми зашепна дълга, подобна на сън приказка за една жена, която променяла облика си с луната и всеки месец израствала от малко момиче до красива жена и накрая до страшна старица… после аз отново я пожелах и се гмурнах в нея като делфин във вълна.

— Трябва да те видя отново. Трябва скоро да те видя пак.

— Идния четвъртък — шепотът й прозвуча делово, безстрастно, почти сухо: глас на евтина уличница, която говори с клиент по работа.

— Не! Искам да се видим по-рано.

Тя разсеяно поклати глава. Матовият брокат на роклята й покриваше коленете и глезените, а нагоре тялото й беше голо като луната, зърната на гърдите й изпъкваха в най-нежното синьо на фона на бялата кожа.

— Можем да се виждаме само веднъж в седмицата — търпеливо каза тя. — Само в четвъртък. Само тук.

— Защо? — гневът се разля в мен като киселина. — Нали ти плащам? Какво правиш през останалите дни от седмицата? С кого се виждаш?

Забравената Коломбина ми се усмихна нежно сред водопада от влажни къдрици.

— Но аз те обичам! — окаян стиснах тънката й ръка, толкова силно, че можех да и оставя синини, жаден, неутолимо жаден. — Обичам… (Прозрение.) Обичам те!

Светлината се раздвижи: хлоралните очи отразиха молещото ми лице. Тя леко склони глава като дете, заслушано в приказка.

Невъзмутимо каза:

— Не. Не ме обичаш. Не достатъчно. Още не.

Тя махна с ръка, за да прекъсне гневния ми протест, и започна да облича роклята си с непохватна грация, като глезено момиченце, което навлича дрехите на майка си.

— Ще ме обикнеш, Хенри — каза тихо. — Скоро ще ме обикнеш.

Дълго лежах сам в синята стая, сгушен в копнежа си. На пода до краката ми лежеше забравено копринено шалче: аз го стисках и въртях в ръцете си, сякаш някакво примитивно желание ме подтикваше да стисна и извия бледия й врат… но Шехеразада си беше отишла, следвана по петите от своите вълци.

Марта. Марта. Марта! Това име ме подлудяваше. Марта, моята евтина сукуба, моето бледо чезнещо лунно дете. Къде се прибираш, любима моя? В някоя тъмна подводна крипта, където живеят русалки? В каменен кръг, където с други вещици танцуваш до зори? Или се разхождаш край реката с начервени устни и скъсена рокля? Търкаляш ли се в мръсни улички с бездомници и сакати просяци? Какво искаш от мен, Марта? Кажи ми какво е и ще го получиш. Каквото и да е то.