Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Каквото и да е.

Ние бяхме сами, съвсем сами, докато Хенри се щураше из къщата като семе в кратуна, унесен в собствените си измъчени видения… Бяхме сами.

Тя ме следваше като изкривено отражение в котешко око, блед отпечатък върху ретината, мое копие, което ми шепнеше в тъмното. Марта, моята сестра, моята сянка, моята обична приятелка. Нощем двете си говорехме тихо под завивките, като деца, които си споделят тайни; денем тя невидимо ме следваше, държеше ръката ми под масата, мърмореше утешителни думи в ухото ми. Не се виждах с Моуз той смяташе, че срещите ни могат да попречат на плановете му, — но не се чувствах самотна. Не се и страхувах: двете вече бяхме свикнали една с друга. За пръв път в живота си имах приятел.

Преструвах се на болна, за да бъдем заедно, вземах лауданум и се правех, че спя. Сънищата ми бяха магически кораби с платна като криле, които ги издигаха високо в прозрачния въздух. За пръв път от години се чувствах освободена от омразната, тревожна кула на вината, която Хенри беше изградил около мен, освободена от Хенри, освободена от себе си. Бях чиста като стъкло, бистра като изворна вода. Отварях прозорците на стаята си и чувствах как вятърът свисти в мен като във флейта…

— Ама, господарке!

Гласът на Таби ме изтръгна от еуфоричната ми замечтаност, аз се обърнах и изведнъж се почувствах замаяна и извадена от равновесие. Тя остави подноса, който държеше в ръце, и се втурна към мен; с измамното си зрение успях да забележа, че е стъписана и разтревожена. Грабна ме в прегръдките си и за миг ми се стори, че това е Фани, дошла да ме отведе у дома. Не издържах и се разплаках.

— О, господарке!

Като ме държеше с една ръка през кръста, Таби почти ме занесе до леглото.

— Легнете си, госпожо. Аз ей сега ще се погрижа — тя зацъка смаяно с език, мигом затвори прозореца и преди да успея да кажа и дума, започна да трупа отгоре ми одеяла. — Как ви хрумна да стоите на студено гола-голеничка… Ще измръзнете до смърт, господарке, до смърт! Помислете само какво ще каже господин Честър, като научи… ай колко сте лека, като перце, не се храните, изобщо не ядете, госпожо, бива ли така…

— Моля те, Таби! — прекъснах я аз през смях. — Не се тревожи толкова! Сега съм много по-добре. А и обичам чистия въздух.

Таби разпалено поклати глава.

— Не този лош влажен въздух, не, господарке, ще ме прощавате. Той е отрова за дробовете, същинска отрова. Трябва ви голяма чаша шоколад и храна, не за каквато разправя онзи доктор Ръсел, приятелят на господин Честър, а истинска, питателна селска храна…

— Доктор Ръсел? — аз се опитах да потисна тревогата, но чух как гласът ми прозвуча рязко, безпомощно. — Хенри каза, че няма да вика доктор! Аз съм съвсем добре, Таби. Съвсем добре.

— Не се косете, господарке — утешително каза Таби. — Смея да кажа, че господин Честър се безпокои за вас, затова повика доктора за съвет. Може би не биваше да ви казвам.

— О, Таби, много добре направи, че ми каза. И какво го посъветва докторът? Кога дойде?

— Ами вчера, господарке, докато спяхте. Не знам какво е казал, защото двамата с господин Честър говориха насаме в библиотеката, но господарят ми нареди да се грижа да вземате редовно лекарството си, да ви нося топли напитки и лека храна. Пилешки бульон, желе и други такива. Но ако ме питате — тук лицето й потъмня, — вие имате нужда от добра силна храна, пудинги, червено месо и може би чаша тъмно пиво към него. Това ви трябва, не бульон и желета. Така и казах на господин Честър.

— Хенри… — промърморих аз, като се мъчех да овладея вълнението си. Много важно, че беше говорил с доктора. Скоро щеше да бъде късно да направи каквото и да било. А от мен се искаше само да запазя спокойствие и да не му давам никакви поводи за недоволство. Скоро Моуз щеше да осъществи плана си. А дотогава…

Ш-шт… спи. Ш-шт…

Таби ми подаваше чаша шоколад.

— Ш-шт… Господарке, изпийте това и си починете. Ще се почувствате много по-добре.

Насилих се да взема чашата.

— А капките ви? Взехте ли ги вече, госпожо?

Напук на себе си се усмихнах. Изведнъж мисълта, че мога да не ги взема, ми се стори невероятно смешна. Кимнах, все още усмихната.

— Скоро ще трябва да отидеш при аптекаря, Таби, да купиш още. Шишето почти привърши.

— Разбира се, че ще отида, госпожо — увери ме Таби. — Още тази сутрин ще отида, не се тревожете. А сега си изпийте шоколада и аз ще ви донеса закуска — и с шеговита строгост добави: — И гледайте този път да хапнете нещо!