Джоан Харис - Спи, бледа сестро

В четвъртък се прибрах по-рано от обикновено: този ден образът на почти завършената Шехеразада ме преследваше неотстъпно. Бързо си тръгнах от ателието, като забравих да се преоблека, главата ми изведнъж започна да кънти от болка, която чудовищно напираше в кръвясалите орбити на очите ми. Бях оставил шишето с хлорал у дома и още щом се прибрах на „Кромуел Скуеър“, се втурнах право към стаята си и тъмносиньото шише. Без да затварям вратата зад себе си, аз се устремих към шкафчето с лекарствата и в този момент я видях, застинала неподвижно до бюрото ми, сякаш си въобразяваше, че ако не мърда, може да остане незабелязана.

За миг ми се стори, че е Марта. После в главата ми разцъфна гигантска гневна роза, която засенчи дори болката. Може би заради факта, че ме беше заварила неподготвен и уязвим, безпомощно заровен в шкафа с лекарствата в търсене на хлорала, може би защото почти извиках името на Марта, а може би заради лицето й, брашнено бялото й идиотско лице с празни безцветни очи и старческа коса… или писмата, които държеше в ръката си.

Писмата на Ръсел! Почти ги бях забравил.

В първия миг изгубих ума и дума, гледах я и единствената ми мисъл беше отвлеченото учудване: „Как е могла… как е могла?“ Ефи стоеше като вкаменена и ме изпиваше с мътния си сив поглед. Гласът й прозвуча възмутено:

— Писал си на доктор Ръсел. Помолил си го да дойде да ме види.

Не намирах думи за дързостта й. Нима се осмеляваше да ме обвинява, след като беше ровила в писмата ми?

— Защо не си ми казал, че си писал на доктор Ръсел? — попита тя с равен и непоколебим глас, размахвайки писмата пред мен като оръжие. Лицето й изразяваше такава злоба, че аз едва не отстъпих към вратата. Яростта се лееше от нея на вълни.

— Ти си чела писмата ми — помъчих се да говоря със заповеден тон, но думите ми бяха безформена върволица от звуци, подобни на шепа разпилени карти. Мислите ми изведнъж станаха отвлечени и бавни, гневът им пречеше да се подредят. Направих още един опит: — Нямаш право да се ровиш в книжата ми — казах и облизах устни. — В личните ми книжа.

За пръв път не я видях да трепва от рязката нотка в гласа ми. Очите й имаха цвят на камък и патина: котешки очи.

— Таби ми каза, че доктор Ръсел е идвал. Ти изобщо не си ми споменал за това. Защо не си ми казал, Хенри? Защо не си искал да знам?

Страхът ме полази на бавни, лепкави тръпки. Почувствах се някак нищожен пред изгарящия й гняв, смалявах се пред нея, превръщах се в някой друг, някой по-млад… в съзнанието ми внезапно изплува образът на танцуващата Коломбина като омразен, грижливо забравен спомен и аз осъзнах, че съм започнал да се потя. Опитвах се да не гледам към шишето с хлорал, което стоеше само на милиметри от ръката ми.

— А сега ме чуй, Ефи! — сопнах се аз. Да, така беше по-добре, много по-добре. — Допуснала си непозволена волност. Аз съм твой съпруг и имам пълното право да взема всички мерки, които пожелая, за да се погрижа за здравето ти. Знам, че не си добре с нервите, но това не е извинение да се ровиш в личните ми неща. Аз…

— Нямам никакви проблеми с нервите! — гневно повиши тон Ефи, но без истерия, каквато би могла да се очаква при подобен изблик. Вместо това с горчив сарказъм тя започна да чете на глас писмото, като злобно имитираше замислените паузи на доктора с точността на дръзко дете:

„Уважаеми господин Честър,

В духа на последния ни разговор аз съм напълно съгласен с Вашата диагноза за нервното състояние на скъпата Ви съпруга. Макар в момента маниакалното й състояние да не изглежда особено изострено, налице са данни за определено влошаване. Аз бих препоръчал съпругата ви да продължи да приема начесто лауданум, за да се предотвратят бъдещи истерични пристъпи, а също да пази лека диета и много да си почива. Съгласен съм, че е много неразумно дамата да излиза на разходки, докато не се уверя лично в психическото й състояние, а междувременно Ви препоръчвам да я наглеждате и да съобщавате за всеки пристъп, припадък, истерия или каталепсия…“

— Ефи! — прекъснах я аз. — Ти не разбираш! — дори в моите уши думите прозвучаха неубедително и аз отново изпитах неловкото чувство на нищожност.