Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Главата ми пулсираше, а не се осмелявах да посегна към шишето с хлорала пред очите на Ефи. Веднъж протегнах трепереща ръка към него и го съборих зад останалите сиропи и мехлеми… сега вече не можех да го стигна, без да се обърна с гръб към нея и да изложа уязвимия си тил на изгарящата злоба на погледа й.

— Искам само да ти помогна — избоботих аз. — Искам пак да си добре, знам, че дълго беше болна и… толкова беше зле след загубата на бебето… съвсем нормално е нервите ти да са малко разклатени. Само за това ставаше въпрос, честна дума, Ефи. Честна дума!

— Нямам никакви проблеми с нервите — заяви тя с каменно лице.

— Радвам се да го чуя, скъпа — отвърнах аз, като се окопитих, — и ако ти си добре, аз пръв ще бъда благодарен. Но не бива да си мислиш глупости. Тази… тази глупава приумица… Тази глупава идея, че ние с доктора по някакъв начин… сме се наговорили срещу теб… не виждаш ли, че точно от това се боя? Ти си моя жена, Ефи. Коя жена подозира съпруга си така, както ти ме подозираш?

Тя се намръщи, но забелязах, че съм я трогнал. Пулсиращата болка в главата ми отслабна, аз се усмихнах и пристъпих напред да я прегърна. Ефи се скова, но не се отдръпна. Кожата й гореше.

— Горката ми. Може би трябва да си легнеш — препоръчах аз. — Ще изпратя Таби да ти донесе чай — почувствах конвулсивния отпор на тялото й в ръцете си.

— Не искам чай! — падналата на лицето коса заглуши гласа й, но аз долових безпомощната й раздразнителност и вътрешно се усмихнах. Леденото й яростно самообладание ме беше разтревожило за кратко, но както и очаквах, тя възвърна обичайното си поведение. Трябваше да се досетя, че покорството е така дълбоко вкоренено в нея, че тя не би могла дълго да ми противостои. И все пак в очите й имаше нещо… нещо, което за кратко ме бе накарало да се почувствам незначителен, дори несъществуващ…

Дълго след като Ефи излезе от стаята, споменът за този момент не ме напускаше. Дори тъмносиньото шише се оказа безсилно да заглуши дрънченето на раздрънканите ми мисли и когато най-после заспах, сънувах танцуващата Коломбина на баща ми. Отново бях дванайсетгодишен и възторжено я гледах как танцува все по-бързо и по-бързо, докато започна да се гърчи в демонична лудост, а ръцете, краката и изцапаната с кръв пола се сляха в забързана мъгла. И и съня си аз бях обзет от хладната увереност, че съм задействал някакво зло, което от детските години досега не е преставало да ме дебне в очакване на сгоден случай да разкъса воала на спомена и да нанесе удара си…

Протегнах ръка през размътения въздух към въртележката от коприна и ножове, която представляваше Коломбина — почувствах как острие като на бръснач ме поряза, но въпреки това успях да я уловя. Тя започна да се гърчи в ръката ми като змия, аз обаче не я пусках, старателно се прицелих и я запратих в стената колкото сила имах. Последва трясък, стържене на колелца и механизми, прощален музикален звук… и когато отново се осмелих да погледна, тя лежеше счупена до стената, порцелановата й глава беше разбита, а полите се бяха омотали около кръста й. Обля ме силна, гореща вълна на облекчение. И когато започнах непохватно да се измъквам от съня, чух собствения си глас да казва с нереална, неуместна яснота:

— Да не беше се събуждало, момиче.

Сега те бяха заедно като призрачни близначки, лицата им преливаха едно в друго, така че се случваше Ефи да ме погледне с очите на дъщеря ми или смехът на Марта да избухне от кротката усмивка на Ефи. Най-после се беше върнала, почти я виждах и имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от любов към нея, от любов и към двете. Сега тя беше щастлива, по-щастлива, отколкото изобщо някога е била, защото знаеше, че се е завърнала у дома, че вече е в безопасност при майка си, при сестра си. От нощта, в която я попитах за името на Отшелника, аз нямах повече нужда от спомените й: тази част от нея спеше, затъваше все по-дълбоко в мъглата от неща, които е по-добре да останат забравени; беше престанала да сънува лошия човек и онова, което той й бе сторил преди много години. Всъщност благодарение на отварите ми тя си спомняше много малко.

Беше й приятно да спи в стаята си, заобиколена от своите книги и играчки; играеше си с Мегера и Алекто, а когато Хенри идваше, си играеше и с него. С всяко посещение той затъваше все по-дълбоко, ние го упоявахме с хлорал и силни афродизиаци, омайвахме го с целувки и го оставяхме да лежи без дъх на пода, дълго след като Марта излезеше от стаята. Беше изгубил способността си да различава въображаемо от действително и аз не се съмнявам, че ако му покажех Ефи без всякакъв грим, той не би я познал. Нейното тяло беше съвсем измършавяло и по ръцете и гърдите й бяха имха избили червени петна, но Хенри нищо не забелязваше. Моята Марта сияеше през плътта на Ефи, променяше я, правеше я силна и той й принадлежеше, принадлежеше й изцяло. Гледах го как с всяка изминала седмица става все по-отнесен и равнодушен, как подскача в тъмното при всеки звук, и сърцето ми се изпълваше с черна радост. Ние — дъщеря ми и аз — го изпивахме. Не вярвайте, ако някой ви каже, че отмъщението не е сладко: сладко е. Знам го.