Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Моуз дойде два пъти да ме види. Каза, че кредиторите му не могат да чакат вечно и че самият той не разбира ние защо чакаме. Заех му петдесет лири, за да му затворя устата, и той като че ли се съгласи да потърпи още малко. Скоро, казах му. Скоро.

Само още малко време, за да може моята Марта да порасне.

Изминаха още пет седмици и след пет четвъртъка Хенри Честър се препъваше слепешком по стълбите на къщата ми, уловен в завладяващия кошмар на похотта. Моето момиче минаваше право през него, изпразваше го от съдържание, от цялата му самоувереност, от претенциозното му мъжко превъзходство, от религиозното му двуличие, от иконите му и мечтите му. Ако не беше Хенри Честър, щях да се смиля над него, но мисълта за моя малък тъжен призрак и за някогашното момиче пропъждаше от главата ми всички съмнения. Хенри не се беше смилил над моята Марта.

В онези пет седмици видях как отлита сивата безрадостна есен и преждевременно идва зимата и суров, режещ черен вятър сковава пътищата в лед и раздира небето на тъмносиви дрипи. Спомням си коледните украшения по лондонските магазини, празничните дървета по „Оксфорд Стрийт“ и гирляндите по уличните фенери, но прозорците и вратите на „Крук Стрийт“ останаха без украса. Тук щяхме да празнуваме по-късно.

Хенри дойде за последен път на 22 декември: този ден се стъмни в три следобед, а към девет ситният дъжд премина в суграшица и после в сняг, като едва покри в бяло паважа, преди да почернее. Може би все пак щяхме да имаме снежна Коледа. Ефи дойде рано, загърната до очите в дебелата си пелерина, аз погледнах небето и почти бях готова да я отпратя, като си помислих, че в такава отвратителна мразовита нощ Хенри няма да дойде. Но вярата на Марта беше по-силна от моята.

— Ще дойде — каза тя с палава увереност, — особено тази нощ.

О, милата ми Марта! Усмивката й беше толкова хубава, че се изкуших да изоставя плана си за отмъщение. Не ми ли стигаше, че отново е при мен, че мога да я прегръщам и да усещам хладния допир на кожата й до бузата си? Защо да рискувам това заради някаква безплодна победа над мъж, който и без това беше обречен?

Но, разбира се, знаех защо.

Засега тя все още му принадлежеше. В неговите очи половината от нея беше Ефи и тя никога нямаше да бъде моя, ако той не се откажеше от претенциите си. Докато продължаваше да ги възприема като отделни личности, те никога не можеха да се слеят напълно и да се върнат към доброто сигурно гнездо, което бяха напуснали. Щяха да си останат две блуждаещи половини, които бавно се спускат в бездната на забравата, от която само майчината любов би могла да ги измъкне. Тя трябваше да бъде освободена.

— Марта.

Тя се усмихна сияйно зад зеленикавия поглед на Ефи.

— Каквото и да се случи, помни колко те обичам.

Почувствах как малката й ръка се плъзна по топлата извивка на врата ми.

— Обещавам ти, че скоро всичко ще свърши, мила моя — Прошепнах аз и я прегърнах. — Обещавам.

Усетих усмивката й върху кожата си.

— Знам, майко — отвърна тя. — И аз те обичам.

След този сблъсък съпругата ми се превърна в най-големия ми враг: лека сянка, която с хладни синьозелени очи следеше стъпките ми из обитаваната ни от духове къща. Беше станала тънка като богомолка въпреки множеството лакомства, които поглъщаше, носеше се като удавена русалка из гъстия зеленикав въздух, осветен от газените лампи. Правех каквото мога, за да не я докосвам, но тя като че ли изпитваше удоволствие да се отърква в мен при всяка възможност и допирът й беше като на зимна мъгла. Почти не ми говореше, но все си мърмореше с тъничък детски гласец. Понякога нощем, когато лежах буден, ми се струваше, че я чувам да пее в тъмното — детски песнички, залъгалки и една френска приспивна песен, която знаеше от дете:

Отново говорих с Ръсел и след много въздишки и няколко загатнати мъжки сълзи се оставих да ме убеди, че единствената надежда любимата ми Ефи да се излекува е поставянето й под наблюдение в някоя престижна болница. Аз видимо трепнах, когато добрият доктор намекна, че мъката от загубата на детето може трайно да е увредила разсъдъка й, но започнах да се колебая, след като подробно ми беше обяснено, че ако не направя нещо скоро, Ефи може сериозно да се нарани. Външно намръщен, но вътрешно усмихнат, аз подписах документ, който и докторът подписа след мен, и грижливо го прибрах в портфейла си. На път за вкъщи се отбих в клуба да обядвам — за пръв път от седмици — и ядох с вълчи апетит. С чашата бренди си позволих редкия лукс да запаля пура. Имах повод за празнуване.