Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Аз отново кимнах и затворих очи от внезапната вълна на тревога, която ме заля заедно с болната ми глава. Чух как вратата зад гърба й се затваря и отново отворих очи. Тиси леко скочи на леглото до ръката ми и аз машинално я погалих. Тя с мъркане се сгуши на възглавницата максимално близко до мен и двете заспахме.

Когато се събудих, видях на масичката до леглото чашата си със студен шоколад и обещаната закуска на Таби. Чай — отдавна изстинал — и препечени филийки с бекон и бъркани яйца. Сигурно бях спала най-малко час. Излях чая през прозореца и дадох яйцата и бекона на Тиси, която ги изяде с грациозна наслада — поне горката Таби щеше да остане доволна, че този път й връщам чинията празна. Аз станах и облякох сива домашна рокля, след това прибрах косата си под бяла шапка, измих лицето си, като забелязах в огледалото колко бледа и изморена изглеждам. Дори очите ми бяха сякаш безцветни, а костите на лицето ми изпъкваха необичайно остро под строгата бяла шапка. Никога не се бях смятала за хубавица, дори в дните, когато бях любимката на господин Честър. Марта беше хубавата. Не аз.

Хенри работеше в ателието си както винаги: напоследък прекарваше цялото си време там. „Картоиграчите“ бяха завършени и той вече беше получил похвала от Ръскин заедно с препоръка да изложи картината в Кралската академия и обещание за бляскава статия във вестниците. Но Хенри изглеждаше отнесен, почти незаинтересован от всичко това. Каза ми, че сега работи върху нова картина, голямо платно, озаглавено „Шехеразада“, но беше странно несловоохотлив на тази тема. Всъщност забелязах, че е несловоохотлив на каквато и да било тема: хранехме се в мълчание и дрънченето на приборите по порцелана страховито отекваше в трапезарията. Няколко пъти се извинявах с неразположение, за да избегна тези ужасяващи вечери, в които Хенри дъвчеше, пръстите ми барабаняха нервно по чашата, гласът ми раздираше тишината в отчаян опит да я наруши. От време на време Хенри излизаше от мрачното си съзерцателно състояние, за да избухне в жестока, немилостива тирада, и аз едва сега започвах да го разбирам: разбирах, че ме мрази със сляпа, непоносимо интимна страст отвъд всякакъв разум и логика, първична и несъзнателна като рой оси, подвластни единствено на непреодолимия си стремеж да жилят… И в новоосъзнатото си разбиране проумях още нещо: Хенри не знаеше, че ме мрази. Това чувство спеше в него, растеше в тъмното, чакаше своя час… И аз се надявах Моуз скоро да предприеме нещо.

Следващите четири седмици пребивавах в упоено, неориентирано полусънно състояние, подобно на ларва в пашкула си. Открих, че сетивата ми са придобили странни нови вкусове: аз поглъщах несметно количество сладкиши и кексове, за голяма безкритична радост на Таби, макар че по-рано изобщо не обичах такива неща, а вместо чай започнах да пия лимонада. Не ми позволяваха да излизам от градината — слугите се грижеха винаги с мен да има някой за компания, докато седя край езерото или на терасата — Ем с безгрижното си бърборене или Таби, мълчалива, но неизменно мила, с навити ръкави на пъстрата си рокля, под които се виждаха пухкавите й зачервени ръце, сръчните й отрудени пръсти, заети с шиене или кърпене. Когато времето беше лошо, аз седях с часове ва прозореца, гледах дъжда и се занимавах с бродерията си: за пръв път изпитвах истинско удоволствие от еднообразното редене на бод след бод. Понякога целият ми ден минаваше неусетно, без да съм формулирала и една членоразделна мисъл в главата си. В паметта ми имаше обширни бели полета, незаети от нито един спомен, а между тези полета се въртяха накъсани картини, които понякога ме заварваха неподготвена, ослепяваха ме с неочакваната си яснота.

Една сутрин, след като Хенри беше излязъл, на гости ми дойдоха леля Мей и майка ми: сетивата ми бяха така объркани, че за малко да не ги позная. Майка ми бе крещящо облечена в розово сако и боне с щраусови пера и въодушевено говореше за някой си господин Зелини, който я завел на разходка с двуколката си. Леля Мей изглеждаше състарена и когато я целунах, едва не се разплаках без причина от връхлетялата ме носталгия по старите дни на „Кронбърн Али“.

Тя ме погледна проницателно с блестящите си черни очи, силно ме притисна към твърдата си плоска гръд и промърмори толкова тихо, че едва я чух:

— О, Ефи, ела си у дома. Знаеш, че при мен винаги имаш дом, каквото и да се случи. Ела си още сега, преди да е станало късно.

Доплака ми се отчасти защото знаех, че вече е станало късно. Сега имах нов дом, ново семейство. В този миг ме завладя страшно чувство, сякаш се потопих в чужди спомени… може би ако бяхме сами, щях да се опитам да обясня на леля Мей какво става с мен, но майка ми беше там и доволно изброяваше добродетелите на своя господин Зелини, Таби полираше дъските в коридора и гласът й сърдечно напяваше мелодия от някакъв мюзикъл… всичко беше така далеч от „Крук Стрийт“, че не можех да намеря подходящите думи, с които да започна.