Джоан Харис - Спи, бледа сестро

Ефи, която щеше да бъде моето Асо спатия.

Някъде четох — сигурно е било приказка, — че всеки мъж е тайно влюбен в собствената си смърт и я преследва с отчаянието на отхвърлен любим. Ако Ефи не ми беше казала с гласа на Марта, че Хенри Честър е Отшелникът, сама щях да се досетя, след като го видях да си тръгва същата нощ с мрачно сияние в очите. Защото знаех, че някъде дълбоко в гузната си душа я е познал — не, не Ефи, не бедното слабо създание, което чакаше по-силен дух да го завладее, а Марта, моята Марта, пробудила се за живот в очите на Ефи… Да, познал я беше старият му Отшелник и се бе поддал на чара й, тъй както човек се поддава на студената съблазън на гроба. В онези дни аз виждах някои неща — и още го правя, когато ми се прииска — и почувствала мрачния му копнеж, се заех да го подхранвам. О, има билки за размътване на ума и корени за пробуждането му, еликсири, които отварят очите и душата, и отвари, които прегъват действителността като лястовички от хартия… има и духове, да, и призраци, независимо дали вярвате в тях или не, те крачат по коридорите на гузното сърце и чакат сгоден случай, за да се възродят.

Мога да ви разкажа за майка си, която веднъж вдъхна живот в човече от глина, нашепна странни спомени в безмозъчната му глава и накара истински човек да полудее, или за хубавото момиче, което изяде един корен, за да говори с мъртвия си любим, или за болното дете, което напусна тялото си и отлетя при умиращия си баща, за да нашепне молитва в ухото му… виждала съм и повече от това. Можете да клатите глави и да говорите за наука, ако желаете, но преди петдесет години биха нарекли вашата наука магия. Виждате ли, всичко се променя, движи се на приливи и отливи. Ние се носим с тъмните загадъчни води. Приливът връща мъртвите — трябват само вяра и време. Всичко, от което се нуждаехме, беше време. За мен — да я приближа към себе си. За Марта — да стане по-силна.

И двете чакахме.

Странно как времето се сгъва като ленени чаршафи в скрина, събира миналото и настоящето така, че събитията от тях се допират, дори се припокриват. Докато вървях от „Крук Стрийт“ към „Кромуел Скуеър“, изведнъж ме връхлетя спомен, толкова натрапчив, че не можех да проумея как е отсъствал от съзнанието ми толкова дълго: сякаш червенокосото момиче беше отключило заспалата половина от мозъка ми и бе освободило чудовищата от миналото.

Възторгът ми беше горчив, населен с адски образи, подобни на кошмари: можех да понеса вината — познавах я като линиите на дланта си, — но вината не беше единственото чувство, което изпитвах. Наред с нея изпитвах безумна, готическа радост. За пръв път се опивах от вината си, разголвайки се безсрамно като евтина уличница пред суровия образ на баща ми, който носех в душата си. На охреножълтата светлина от чезнещата луна аз тичах и парливата греховна ядка на радостта изгаряше вътрешностите ми. В тишината богохулно крещях името й: Марта!

Струваше ми се, че още усещам допира й по кожата си, уханието й все така изпълваше ноздрите ми, ухание на загадка и огнена наслада… Смеех се без причина като луд — наистина чувствах как здравият разум започва да ми убягва, тъй както срамежлива девица закрива лицето си с воал.

И си спомних.

Първото ми причастие — само четири седмици след онова тайно, срамно деяние в стаята на майка ми… Лятото се преобрази в презряла декадентска есен: дебели кафяви оси коварно кръжаха около ябълковите дървета и дори въздухът бе изпълнен с жълтеникава влажна мъгла и болнав сладък мирис, които предвещаваше проливни дъждове след прибирането на реколтата и плодове, оставени да изгният по клоните.

В онзи ден шестима от нас получаваха първо причастие: четири момчета и две момичета. Трябваше да тръгнем тържествено от селото към църквата, следвани от хора, който пее химни, и роднините със свещи в ръце. Това беше важен ден за баща ми, макар че майка ми, която не понасяше жегата, нямаше да присъства, и аз знаех, че не бива да се оплаквам, но не харесвах бялата роба, която толкова приличаше на момичешка рокля, и стихаря над нея. Не ми харесваше мазилото, с което бавачката беше пригладила косата ми: то миришеше на нещо презряло и сладко като гнили ябълки и аз се страхувах, че осите ще дойдат да кръжат над главата ми, смълчани и дебели. Денят беше горещ и потта се стичаше, от косата и лицето ми по стихаря, капеше и пълзеше под мишниците ми, по корема, по слабините. Опитвах се да не й обръщам внимание, да слушам нежните, леко пискливи гласове на момчетата от хора (само преди седмица моят глас ми беше изневерил: нямаше повече хор за мен) и дълбокия строг глас на баща ми. Опитвах се да мисля за това, че днешният ден е важен за мен, че днес ще бъда приет за пълноправен член на църквата и че следващата неделя, когато възрастните се наредят за причастие, за да отпият глътка вино от украсената със скъпоценни камъни чаша и да отворят уста за загадъчните бели кръгчета нафора, аз ще бъда сред тях, ще вкуся от кръвта и тялото на Спасителя.