Дейв Уолвъртън - Силата

„Монумент“ беше стара корелианска баржа, надупчена и наранена от метеорити. Имаше формата на люлка, а в предната й част бяха прикрепени дузина товарни контейнера, които щеше да бута до Бендомиър. Това беше най-грозният, най-мръсният кораб, който Оби-Уан си беше представял някога.

Ако отвън беше грозен, то отвътре беше развалина. Разнебитените му коридори миришеха на прах от мините и на пот от телата на множество различни същества. Ремонтните табла бяха оставени отворени и затова кабели и хидравлични маркучи — червата на кораба — се изсипваха като от отворена рана.

Огромните хътяни се плъзгаха като гигантски голи охлюви навсякъде из „Монумент“. Уипхидянци задръстваха коридорите с лепкавата си козина. Високи арконянци с триъгълни глави и лъщящи очи се движиха на малки групи.

Оби-Уан се луташе замаяно с багажа си в ръце. На дока нямаше никой, който да го упъти. Изглежда, не го забелязваха. Мрачно осъзна, че беше забравил информационната капсула, която Досънт Вант му беше дала. В нея беше номерът на каютата му.

Той потърси някой член на екипажа, но виждаше само миньори на път за Бендомиър. Оби-Уан потисна растящото си отчаяние. Корабът беше странен и плашещ. Беше ужасно различен от тихите и светли помещения на храма, където можеше да чува шума на фонтаните. Той познаваше всяко ъгълче в храма, знаеше най-бързия маршрут до арената, където тренираха, до басейна, в който се гмуркаше от най-високата кула…

Стъпките на Оби-Уан ставаха все по-забавени и по-забавени. Какво ли прави Бант в момента? Дали плуваше в басейна с Рийфт и Гейрън Мулн? Ако приятелите му мислеха за него, просто не можеха да си представят на какво ужасно място е попаднал.

Изведнъж един огромен хътянин блокира пътя му. Преди Оби-Уан да може да изрече и дума, хътянинът го сграбчи за гърлото и го запрати в стената.

— Къде си мислиш, че отиваш, червей?

— Какво? — изненадано попита Оби-Уан. Какво беше направил? Той просто разглеждаше коридора.

С лошо предчувствие забеляза двама особено злобно изглеждащи уипхидянци да стоят зад хътянина.

— Б-б-бендомиър — заекна той.

Хътянинът огледа Оби-Уан сякаш беше мръвка за ядене. Огромният език на създанието изскочи от устата му и премина по сивите устни, оставяйки следа от слуз.

— Не носиш корабна униформа, а и не си от Външните светове.

Оби-Уан погледна надолу към дрехите си. Беше облечен със свободна сива туника. Изведнъж осъзна, че хътянинът пред него има черна триъгълна емблема, която изобразяваше ярка червена планета — подобно на око. Сребрист звездолет, обикалящ около планетата, представляваше ириса на окото. Под емблемата стояха думите „Офуърлд Майнинг“. Уипхидянците носеха същите символи.

— Сигурно е от другата група — каза единият уипхидянец.

— Може да е шпионин — изграчи вторият уипхидянец. — Какво носи в тези торби? Бомби ли?

Хътянинът бутна разплесканата си, гротескна физиономия в лицето на Оби-Уан.

— Всеки миньор, който не работи за „Офуърлд“, е враг — изрева той, разтърсвайки Оби-Уан. — Ти, червей, си враг. А ние не пускаме врагове на територията на „Офуърлд“.

Пръстите на хътянина бяха като огромни парчета месо. Те се стегнаха около врата на Оби-Уан, задушавайки го. Като се бореше за въздух, Оби-Уан пусна торбите си на пода и сграбчи пръстите на хътянина. Дробовете му горяха и таванът се завъртя.

Използвайки цялата си сила, Оби-Уан успя да откъсне пръстите на хътянина от гърлото си, колкото да си поеме въздух. Той се взираше в жестоките, безизразни очи на съществото, опитвайки се да призове Силата.

— Остави ме — едвам промълви Оби-Уан. Той остави на Силата да пренесе командата му до хътянина, за да подчини неговата воля. Това не беше като да се дуелира с друг ученик. Той усети жестокост без съзнание. Тук нямаше правила, нямаше го и Йода, който да спре сблъсъка.

— Да те оставя ли? Защо? — изръмжа хътянинът с жестока усмивка.

„Доста добре започвам“ — отчаяно си помисли Оби-Уан.

Последното, което помнеше, беше връхлитащият юмрук на хътянина.

Оби-Уан се събуди на койката в топла, добре осветена стая. Погледът му бе замъглен, а главата му туптеше. Един медицински дроид се наведе над него и положи прясно лепило върху раните му, проверявайки за счупени кости.

Млада жена от неговата раса с червеникаво-кафява коса и зелени очи стоеше в другия край на стаята и го наблюдаваше.

— Никой ли не ти каза да не се заяждаш с хътянин? — попита тя.